Алекс Томов – Освен ако не получа нещо в плик

Зависимостта е балансът на времето. Домът ни се превръща в крепост, която всеки може да разруши. Друсането и парите опитомяват хората в прозата на Алекс Томов. 

Александър Арнаудов 

 

Освен ако не получа нещо в плик

– Освен ако не получа нещо в плик… – гласът от строг рязко стана благ и предразполагащ.

Стефан го чу прекрасно, но реши да се направи на глух за няколко секунди. Просто, за да го накара да повтори. Елементарен психологически трик – да го изнерви и да го кара да се чувства все едно се моли. А и неудобството да поискаш подкуп ДВА ПЪТИ определено те поставя в неизгодна позиция. Ако си дребна душичка, разбира се. А Стефан прекрасно го беше преценил, че е точно такъв. Това беше част от работата на Стефан – да преценява кого колко може да притисне. Искаше да го накара да се чувства неудобно, за да набие в тъпата му глава, че е нещо повече от него и следващият път да не се прави на строг, а директно да се премине към частта с „разбирането“.

– Освен ако не получа нещо в плик…

– Чух те! – Стефан се обърна към колежката си, която седеше на предната седалка до него. Не ѝ каза нищо, но тя извади от чантата си плик с пари и ги подаде на онзи от министерството, който вече се хилеше мазно на задната седалка. След като си прибра плика, се облиза и погледна към другата колежка на Стефан, която седеше до него – на задната седалка:

– За нещо повече от плик и аз мога да направя нещо повече… – мазно провлачи онзи от министерството.

Стефан погледна в огледалото за задно виждане и намери погледа на жената на задната седалка. Погледна я въпросително. Не искаше да я кара да прави нещо, което не иска, но „нещо повече“ не беше лоша оферта. Но тя поклати глава. Не и този път.

– Само плик – каза Стефан.

– Добре. Само плик – повтори онзи и излезе от колата.

Тримата потеглиха обратно към офиса. Чакаше ги още работа и още една подобна среща.

 

***

 

Работата на Стефан беше разнородна, но се съсредоточаваше в това да направи така, че едни фирми задължително да спечелят обществени поръчки, да получат парите си, а той – комисионната си. На всяка цена. И досега почти не се беше дънил. Познаваше правилните хора и работата си вървеше. Много фирми бяха фалирали заради него. Фирми, които конкурираха клиентите му. Много хора бяха останали на улицата. Това не беше негова работа, макар да беше резултат от неговата работа. Собственикът на една от тези фирми се беше самоубил неотдавна – след като Стефан накара своите хора в министерството да го притиснат и му скалъпи фалшиво обвинение в корупция. Тоест плати им те да го скалъпят.

Не, не му тежеше на съвестта. Дори се запита: „Нормално ли е да не ми пука чак пък толкова?“, но не се задълбочи, защото можеше да си развали настроението. Приемаше го като част от работата и толкова. Имаше скъпа къща, скъпа кола, скъпа жена и лигаво хлапе, за които да се грижи. А не беше най-кадърният човек в която и да била друга сфера. Можеше да лъже и манипулира или да живее според истинските си способности – скромно и от средно лоша заплата.

 

***

 

След края на работния ден обикновено се чувстваше зареден с енергия, защото добре пресмяташе как това, което беше свършил през деня, ще се отрази на паричния поток. Към него.

Имаше обаче едно нещо, което често му разваляше настроението. За кратко, но все пак го разваляше. Нещото се наричаше Рижавия. И обитаваше района около офиса им. Стефан нямаше представа как се казваше това същество, той го наричаше Рижавия, защото беше чул някой от другите бездомници да го нарича така. Всъщност Рижавия не беше бездомник, но за Стефан всеки мърляв човек, който проси пари, е бездомник. Не му беше в природата да се замисля по-задълбочено за неща, от които не можеше да изкарва пари.

Сега го видя пак на ъгъла. Знаеше, че ще се приближи до него и ще го пита дали има дребни. Скапаното лайно! Откъде накъде ще му иска пари? Неговите пари. Които е изкарал с труд. А Рижавия цял ден се е въргалял, пил е и вероятно се е друсал. Веднъж дори му даде една монета. Някак си го хвана неподготвен на излизане от магазина, след като си купи цигари и монетите все още бяха в ръката му. Рижавия ги видя. Пусна една от най-дребните в шепата на досадния просяк и забърза крачка, без дори да чуе благодарностите. Това му съсипа настроението за цялата вечер и дори свирката от секретарката му не му помогна. Добре де, помогна, но не както обикновено.

Оттогава мразеше Рижавия от все сърце.

И ето го пак – там на ъгъла, готов да проси.

– Нямам дребни! – кресна Стефан още отдалече. Рижавия се спря, усмихна се и му пожела лека вечер.

– Шибано лайно… – мъмреше си Стефан, докато се отдалечаваше, но под нос – не искаше онзи да го чуе. Стефан не беше от най-смелите хора и не обичаше да се конфронтира с никого.

 

***

 

Рижавия беше на 17, но понякога изглеждаше все едно е на 37. От този тип хора, чиято възраст е трудна за определяне. Мръсотията по лицето му, по дрехите му, алкохолът и наркотиците, които бяха състарили преждевременно тялото му, прегърбената стойка. Всичко това го превръщаше в човешко същество с меняща се форма и неясно лице. Уличник. Сигурно Стефан щеше да бъде страшно изненадан, ако разбереше, че името на Рижавия също е Стефан. Съвпадение; ирония – наречете го както щете.

Рижавия имаше дом, в който да се прибира, но той не беше много по-различен от улицата. Наследи го от майка си. Майка му умря от свръхдоза хероин преди няколко години. Самият той беше едно от онези бебета – „хероиново бебе“. Тя не беше спряла да се друса през цялата бременност, а и след това. Той ту влизаше, ту излизаше от социални домове и поправителни училища. Най-първата си абстиненция е изпитал като бебе, след раждането си, когато го отделили от нарко-средата на майчината утроба. Разбира се, не я помнеше. Но другите си абстиненции ги помнеше.

След години започна сам да си създава нарко-среда. Откри хероина.

Та, Рижавия предпочиташе улицата, най-малкото защото беше по-чиста и подредена от апартамента му, а и можеше да проси от хората. Не изкарваше много пари, но можеше да се нахрани и да си купи алкохол. Отдавна не се беше друсал, защото не умееше да краде, а нещата за продаване от дома му отдавна бяха свършили. Беше заменил хероина с водка, уиски, медицински спирт, всичко, което съдържа някакъв алкохол.

              

***

 

Стефан приключи работния си ден и излезе от офиса.

 

***

 

Работният ден на Рижавия никога не приключваше. Той си висеше там – на улицата. Точно там беше и когато детето изскочи на улицата. Видя го с периферното си зрение и, без да се замисли, хукна към него. Хлапето беше на около 4 или 5. Просто слезе на платното и си остана там. Майка му беше с гръб към него, говореше по телефона и едновременно с това плащаше за цигарите, които си беше купила. Рижавия се хвърли на платното и грабна детето две секунди преди да го блъсне колата, чийто шофьор не го забеляза, защото в този момент зяпаше задника на майка му, която си плащаше цигарите.

Колата си подмина, шофьорът нищо не разбра, Рижавия пренесе детето на тротоара и тъкмо го оставяше, когато майката най-после се обърна и отприщи нещо, което очевидците по-късно щяха да опишат като проницателен вик, но по-скоро беше сирена, оповестяваща ядрено нападение. Това, което тя видя, беше как един бездомник държи детето ѝ на десетина сантиметра от земята и го пуска. В такава ситуация няма време за въпроси „как“, „защо“ и подобни глупости. В такава ситуация има място само за гняв и паника. Предимно гняв.

Жената се разкрещя, хора се събраха, тя викаше полуразбираемо ту, че ѝ отвличат детето, ту, че го пипат, ту, че го бият… като цяло – нищо хубаво не излизаше от устата ѝ, а паниката бързо се пренесе върху околните, които също се разкрещяха. Един от тях така удари Рижавия, че го събори на земята и на момчето му причерня, няколко секунди беше в несвяст, а когато лампите в главата му пак светнаха, усети как се стичаше кръв по лицето му. Двама го ритаха, докато лежеше, но джентълменски отстъпиха, когато майката на детето се приближи и пожела и тя да го порита.

Стефан излезе от офиса точно, когато полицията вдигаше Рижавия от земята и го закопчаваше с белезници. Стефан изпита неописуемо удоволствие.

– Само така! Това заслужаваш, скапано лайно! – си мърмореше с широка усмивка Стефан, – Дано те затворят до живот, лайно такова! Защо няма смъртно наказание…! Наркоман скапан! Шибана дрога!

Стефан не знаеше какво е направил Рижавия, но все пак го дразнеше – просеше пари от него и и му пречеше да се чувства добре. Плюс това беше наркоман. Кой, ако не той, заслужаваше повече едно смъртно наказание?

Когато се прибра вкъщи, Стефан отпразнува прекрасния завършек на деня с чаша скъп скоч и не една, а две линийки кокаин. Имаше повод все пак, празнуваше.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020

Comments

comments