Прозявам се. Прозорецът е отворен, а насреща самотната бензиностанция ми напомня за Хейли, за Кинг… Стана хладно и се загърнах с моето одеяло. Пия и драскам глупости по септември. Моят месец. Прозявам се… нервите се отпускат… злото е нахранено и не ме закача… Само аз слагам маркери, да не забравя…че обичам. Глупаво е, но е начин. В бутилката светят очите на дявола…
Марио Стоев-Анхело
*
душата ми –
седалка
на люлка
в луна-парк
или панаир
със синджири
държи се
и обикаля
света
в концентрични кръгове
които стават все по-малки
*
ляга си
моряшката ми фланелка
излиняла от чакане
от чакане на кораби
винаги застанала на фара си
винаги да показва пътищата
всичко…винаги…
ляга си
моряшката ми фланелка
изпращаща и това лято
завинаги
*
аз всичко помня
и това което ще се случва
*
всички сме изтриваеми изтривалки
гъби напоени с оцет
забодени на тръст
*
съм хулиган
спуснат от небето
за срам
*
когато лятото
заприлича на есен –
невидима,
точно тогава
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020
