Рени Васева – Офелия

Времето е замлъкнала камбана. Вторачваме се в смъртта и отплуваме навътре в света. Зачеваме любов в текстовете на Рени Васева. 
 
Александър Арнаудов
 
*
Нарича ли Хамлет
своята Офелия
курва?
Виж, вън воали
подмята
в мастиленосиньо
щедрата вечер,
а някой отново
се втурва
да й попречи.
Някой, който реже
очите ни с фарове,
заслепява със лампи,
очертава с ярки
контури
туловищата на сградите.
Светлините
давят града в океан
от примигвания.
После стъпките ни
достигат тъмното
на страничните улички,
само мъничко вдясно,
само там,
дето Хамлет
нарича Офелия курва.
Той още не знае,
че ще става баща.
Всъщност никога
не узнава
тази малка подробност,
вторачен в смъртта
на пожелаван баща,
ревнуващ илюзията
за своята майка,
зависим
от честолюбията –
от кралското ложе
на апартамента си в „Риц“
до онази изкъртена плочка,
дето оставя Офелия.
Влюбена и изгубена
в своите сънища.
А реките давят еднакво.
Курвата пада в канала
на сивия град.
С разкъсана блуза,
надрусана,
тя бавно отплува
навътре.
Хамлет все още се чуди
дали ще го бъде и утре.
 
 
*
Моите думи при твоите,
а август все ги разделя.
Последна е тази неделя,
от утре го дават облачно.
От утре вещаят градушки,
от утре слани ще засланят
лицето ти, недоспало.
Днес обаче е август,
последната наша неделя.
Ще вечеряме на терасата
под разцъфналите глухарчета
на небесната тиха поляна,
щурците ще ни пригласят.
Моите думи при твоите.
Ти ще казваш нещо за времето,
за това, че животът е зарче,
търкулнато от съдбата.
Аз ще слушам разсеяно
думите ти банални,
(каква ирония само –
те са всъщност последните,
със сигурност са прощални).
За невидимото ще сме замлъкнали,
ще го погребваме тази нощ.
От утре идва септември,
всички пътища се разделят.
Остава обаче във здрача
една кръстопътна неделя,
за която август ще плаче.
 
*
Замлъкнала камбана,
а саванът на облаците
я вдига към необята.
Търсим я във дълбокото,
макар че душата ти страда
от ужасна клаустрофобия.
Небето затиска селцето,
а малката църква се е погребала
сред море от коприва и плевели,
сред море от счупени керемиди.
Богородица е скрила лицето си.
Искаш ли да я видим?
Най-напред ще я есхумираме
от оня гроб, в който се свлече.
Върху тялото й се сипеше
изкъртената мазилка, човече,
счупените стъкла режеха
милосърдните й ръце.
Виждахме я как се навежда
над единственото дете
и пази живота, от който
земята ще зачене любов.
Копаем с голи ръце,
без божия благослов…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020

Comments

comments