Sprenger & Institoris – Хотел „Необходимост”

ЕРОСЪТ НА СНЕГА

… мастилената пеперуда зад челòто ми се крие,
потрепвайки с разперени крила: шизофрения –
печат на Другостта върху фронталния ми лоб;
и пак полита подир бледите графеми,
по въздуха едва, макар – високо – много и нагоре –
под моите зимни лазури, смътно отразени;
полегнали навътре в мене; и пламнали във мое име…,

… които ни засипват с думи; и гори ме –
всяка – сякаш странен, някакъв, горещ –
вербален сняг…

… а пеперудата мастилена криле разперва пак…

Sprenger & Institoris

 

ХОТЕЛ „НЕОБХОДИМОСТ”

„… и щом се разрази страшна буря, би помислил, че всички мрачевини са напуснали подземното царство, за да изпълнят необятния небесен свод; такава черна нощ се надвесва от облаците, тъй ни заплашва от небесните висини, мрачният лик на ужаса!..

Lucr., De rer. nat. IV.170-174

 

I. … Ела в моята къща; във светлото ми обиталище, ела и придойди – за теб, единствено, го боядисах аз, та видимо да стане – с цвят на земя уморена; и в тонове на небе покрусено, го аз украсих…
… Ела във моята градина, в Гюлестана, що за тебе насадих – ми се яви; и на божествените мои салвии, се вслушай в песента; в исоните на моите – вòнми – диви пчели…
… Ела, и пристъпи във житницата ми; там, посред тежкото злато, на лунния мой, благороден ергот; към кристалната охра на моя канабис – от сърце патриаршеско – по-назрял; вземи, та към мене навътре, навътре навлез; и нечуваните им ухания, вдъхни…

Ела във дома ми, видим сега от боята, със огнено-мрачния цвят на последната нощ….;

… та изпрати ме, далеч подир нея, нататък….

Лица, от фармаконите сковани;
и спешен шкаф, един – таблетки
и стъкла с диазепам и атропин…
Кукувица тихо плаче във съня ми.
Завърнал съм се, без да знам, където
няма заник никое страдание…

 

II … И ще ми се, понякога, да викна към тебе; по-точно – подир, зад безкрая, към гдето послèд и на нейде, далече, далече; там, някъде; пада все твоята сянка, едва нахвърляна – надве-натри – във бледи щрихи, линии, петна; от някаква тъй смътна светлина, която видима е, явно, само за тебе самия…: „Липсваш ми, о, тъй ми липсваш, че сякаш те има…”

Потрепващи, покафенели пръсти –
от катрана; сухи кашлици, сини
халати – съдрани; и жълта мъст –
инжекции със халоперидол-депо;
дюшеци мръсни, с цвят на тиня;
не спира да бие, сърцето –
с всеки миг – все по-самό…

 

III. Не ме прокуждай надалеч от своя сън – единствен той, остава за душата ми – последен дом, финален пристан; подобно в Пещерата на Порфирий, само там, от светлината, бих могъл да скрия нейде и, между чертите нежни, грейнали върху лика ти – разстроените корди – бръчките дълбоки – на своя собствен образ; трептящи неуморно – в нечуван оргелпункт на някаква тъй странна, чужда, невъзможна; объркана и непонятна – мелодия безкрайна – безпомощен сигнал – на някой друг – неразбираемия повик: „Тук съм!..”

…. Недей, недей, далече ме отвръща, от кроткия си сън….

… И дъха си ще превърна в слово за
лице едно, разтроен, към което, да се върна –
преди разцвета неуморен на младата цироза:
През гроба на Моцарт ще сляза –
към долния край на Земята ще мина;
дано заживея на него, до корен отрязан –
далече от тук-и-сега-то, в което се мятам;
от бледото яве със немощна сила:
Та нека ме има – там, поне, дето
в лазура му, крехък и фината свила
на светлия гений – да бивам; и не
в пиянството на своя талант – уморèн;
сред жестоките ноти на горко ранение…;
най-вече – без печалното си име – Салиери…

 

IV. … макар и понякога, само, нощта превръща във черен картон – двуизмерен – насъщният за всяка моя пора, вятър…:
Когато аз губя опора, дори във крилцата, на старата, дива, една, пеперуда, с прашец, от която, те сърцето ми зачена;
Когато и времето – минало – чувствам, че свършва, изтича, задавено, нейде; дори преди мене;
Когато и моето име, изричат със присмех, червени, тлъсти; и летящи тромаво, светулки; покрай безбройните, във този град – със всяка вечер – следваща – все нови – домове на блудството – венерини…;

Когато…

…. О, да, понякога наистина, нощта превива, безмерно ранява прохладния вятър – да бива във плен, и във черен картон – претворен, двуизмерен – го кара…

Зад ръждивите решетки,
разкривени, шества дъжд,
манифестира, пее; пръсти –
хиляди – размахва; но дете е
той и не разбира – в мене как
копнеят гласове – шизофрения…

 

V. … над какво господства, точно, моето опровержение, всевластното; и моята Instantia contradictoria – на разума и доблестта; на хаоса – солен – железен фундамент…

…И с чувството си, жизнено-неясно, сухия си студ, прииждаща несвяст, със твоето „сега-и-тук„, с момчешкия си пясък и мутиращ глас, ти над какво царуваш, самота?..

… иди, опитай, по-добре, да разрешиш във мене своята една проблема – най-последна: за безкръвното ранение на нежната ми обич, за нейната възкисела, хетерогенна празнота, за нищетата ми, със цвят на гореч…

… и що опровергаваш ти, любов, след разума и доблестта; и после Хаоса – какво доказваш?..

Въздухът със сочни, тежки
цветове, е разцъфтял – от смрад –
сгъстен и лепкав; изпълнен цял е
тесният обем, пределът свит; зад
него и встрани, отвъд, навсякъде,
дори – във моите гърди – едно ухание –
и злобен химн – на изгоряло…

 

VІ. … мълком и безмълвно се подготвяй, в тишина смиреномъдра; и от стар асасин – безкрайно по-тихо – когато към дело пристъпва; от морфинова тръпка – по-мълчалив:
за измяната която ще извършиш и що със тебе ще извършат – със цялата си вътрешност предчувствай и своята утроба съвършено изпълни; и тялото – докрай – със пламъка бълнуващ нa тремора екстазен…
… подготвяй се, дълбоко, под водите на едно мълчание, и в етера на неговото древно, бавно и невидимо преображение – във ужас, тъй както и самата смърт – потресена и ужасена – тихо, колебливо – в теб живее и безкрайните ектении на отчуждението си, с треперещ глас, реди…
… издърпай Другия – в килията, най-тъмна и студена, на душата си, където струпани са мигове на хиляди нощи червени – от ревност – по-жарки; от сòпор аморфен, от ангелски присмех – по-ледовити, дори…
… и самотата си, за храненица на сърцето свое – приеми; любовта накарай твоята скръб да познае – в свещена оргия, в безкръвен танц, във пир – благодатен и тих – със пепел бездомна, мироносни сълзи…
… и после празника, след тържеството, дори, отново и пак, и завинаги нейде
завръщай ме

Във вялия мрак на утрин нечия, последна,
и една – през педята земя минавам пряко –
за град на мъртвите, определена; без да гледам,
по камъните тихи, знаци никави, ни имена;
и без пред гранита на някой да спирам;
само лика на гробаря видях – как мъртвопиян –
се мъчеше, някак, във дèнатурата да скрие –
зад нечие име, в потока, от сълзи пролян… –
своята фигура, лик; изтъкани от спирт –
своята сянка, надебелелия език;
със камъните – строги, но изящни – своя флирт,
позавален… Но няма, Гробарю, ни миг да избягяш
от мене – в твоя вид – видя самотният ми гений –
Салиери – лицето на самия Моцарт, Волфганг Амадеус…

 

VІІ. … а щом размаха луната кристални криле, щом като сова пред мен, се в борòвете свре, в зелената козина, в тихите клони; аз се докрай във нощта разгоряла, разтварям – капка от нейните лепкави багри; и на мастилото, нейно, невидимо – в полъха тих – меко ухание…

Като дим от индиго, във неясни очертания, се мигом и плавно нагоре издигам; от сън – по-аморфен; и като вълнá, като звън, да играя – не спирам, във спиралата на тъмния й спирт, в абсента благ на сенки непознати, и видения
размирни,

не мога да спра да умирам


… понякога, щом някой глас
си иде от сърцето, след себе си
оставя чревоядина – несвяст
на жалки купчинки; като къртичини
да дремят – загаснали малки
вулкани, ганглии на тлението…

 

VІІІ. … и ти ли вечността, очакваш, брате…,

зад дверите на нощната аптека – без надеждата, почти, оттам, тя с единственото си око – сигнал за огън – в сърцата да се вгледа и прозре – поне лакуните във палимпсеста им, със смислите безвидни, на мъките и нашите притоми по бледнеещия вятър – разчете…

… невидими, обаче, сме за нея, ние; а тя пък – уморена – капка вчерашна роса…,
… и ти ли в нея търсиш – из ъглите по елипсите и параболите, нейни, омотáни – състрадание; по-неумолим и хищен за плътта ù, от смъртта при суицид, безкрайно разширен…

… от вечността, от нейното крепко незнание…

Леглото ми – лодка, вкована в
бетона – ладия на ригора; гемия,
с тремора мръсното платно – продран
чаршаф – която води ме към тия
нови хоризонти на древни отчуждения,
видения в безкрайните градини,
невидими, на шизофренното…

 

ІХ. … по-жив да съм от камък и от стих; трептящите наши вини – във гòркия щрайх на всички отчаяния – нека забравя; да цепя небето и сините вълни на неговите ледове…;
Да изтрая, да остана – като ухание или мечта; сред мили гласове – с бутилка вино – всеки – във ръка – запял и светнал…
… по-мъдър да бъда, по-тих – от смъртта си, дори; ризница къса – скръбта да разкъсам – от тромави молци железни, проядена цяла, съвършено безполезна;
… радостта да разгръщам, смеха да нотирам; и тъгата ми – дете престаряло – на много години – е стълба към тебе…
… да станат сълзите ми ароматни цветове…

… на душата ми, по тъканта безплътна; дето
е най-фино, нейното жило, от злато и мед;
във якото, твърдо ядро на сърцето ми;
изградено за дом на ума и, на моето име – обител;
на мястото, дето трептят и вибрират
обертонове безброй – с тембри на дъх от исоп,
неумиращ; със кордата на моя път
нагоре – към Бога безсмъртен; сред кедрите
стройни, от моята същност, сама – избуяли към
мажора, в който някога за мене пееше Небето,
где Всичкото, що утвърждавах със думата „Съм!” –
сега отровено е, разболяно и отнето –
От името на ум, един, неистов; и дъха му винен;
от размаха див на полудял зидар – на мрака син…

 

Х. Недей да очакваш, не, сестро, от мене; повече дози от думи, за своите вени…; ни остър, и здрав, моят ум да пребъде; цигулка за обич – сърцето; макар и за тебе да бивам осъден:

… мисълта ми за твоето име, несвястна – е ỳртекст забравен, отдавна; изтрит от бездънната памет на пясъка – със пепелта и вятъра, ще се премята, дорде не спре, завинаги отатък, нейде, във блатата ми;

в сигналната им ятрогенна, тишина, унила – все по-далеч, далеч, и не без страстта на нечия тъга – една и мъглива, гнездото си хладно, която е свила, за мъртвороденото и уродливо свое, слънчево котило…;

… там, някъде, при мелницата, изоставена и стара…, понеже нямам сълзи вече – с потока им да я подкарам…

… потънали, дълбоко и навътре сме,
посред нощта, тъй прашна,
във облаците стронций (деветдесет);
в лъчите, лепкави, на мрака наш;
във пустотата ананкастна, зад
дверите зазидани на плачещото
преморбидно минало…

 

ХІ. Всичко е , сякаш, от камък навън – освен единствена-една, сърна, най-черна – от асфалт, нажалèн – изваяна умело; и не питай кога и защо, а просто я отстреляй – с барута, в моите сърдечни камери – натрупан – посред тишината на чистия ми сън…

… видение за камък и силно длето;

и виж: та вземи, и малка утеха една, подари й – щипка барут; парченце от меко и бледо олово; и може би ще намериш отново смеха – нейният, моят и твоят; и даже – на някого – Друг съвършено…

… да – наистина несигурен знак е, това тъй тежко бижу, що отвътре разкрасява само – в разкъсаните тъкани и огнестрелни рани…; най-вече, посред тишините на чистия ни сън…

… видение за камък и силно длето;

… и забрави, че бил си някога поет – и вече не стъпвай, там, гдето някакъв предмет, неясен, отново зове те; и нека затихне, тази игра…; във която аз като корда потрепвам, все още и отново; и замира хорът на гласовете ми във теб, в чиито горки трели, бивал си роден…;

посред видение за камък и силно длето…

… отрова, мой Моцарт, приготвих; за тебе –
финал неочакван; и бреме непомерно – за мен…;
от редки треви я създадох – и дроги всевъзможни;
от твоя опиум, дори, във който съм възторжен…
… избродих светове – далечни, необятни –
из своето сърце, със завистта му, непонятна; и
оттам невиждани билки – токсични – набрах;
и в мрачните простори на горкия си грях, аз тичах…
Отровата за тебе, Моцарт, до самия свършек
на Безкрайното, дори, аз, Салиери, в сърцето си ще нося –
ранено, неразбиращо и бедно; скършено –
преди да го захвърля – сам – от себе си; ще прося
от Твореца всемогъщ – дано да ми го върне –
отново нежно и пречистено – във Своя съден ден…

 

ХІІ. … ще трябва огнено да изживея – дордето тичам – на бурята самия
взор, проливен…; за миг на тишина, дори – напрегнато да лазя, и отгоре над смъртта – да прелитам –- широка и зла – като изкоп в небето, препъленен със тъмна вода…

… и на вятъра звънлив, през тенекиените лилии – да бягам във полята; по водите – далеч; от пламък по-луд, [юро]див, като плевел – да паля звездите или, кръгло–накълбен – от ден срещу ден – по сивия въздух – да все нагоре се, търкалям…

… дори и преди из сърцето си, да изведеш ме – аз бивам забравата стара – и бялото руно – на празния лист; скритата памет и глухия стих; пустият път през жълтия тремор на първата есен; върху широкия зев на небето червено – огнен намордник – от облаци – кървав памук, натежало;

… изгубена драхма, притихнала плахо под целия куп разпиляно богатство; загадъчна пепел от мъртвия злак на конопа; на светулка със свъсени вежди – болящият Аз; две кухи перца съм – от някакъв нов изотоп на оловото старо, излèти…;

… самата съм аз, на сечище безбрежно-тихо – мъртвата плешивина;
аз съм око на тревата, навсякъде, навред, въртяно; солта ми е брат;
а на някаква тъжна елегия, смотана, древна, печална – възкиселата непохватност, пък, безкрайна – ми е родна майка…

… и нека притиска ме камък, реката ме вае, в мен хищно да диша море, да радват ме вълните – нека; и нека от бряг се отронвам; на вятър кристален да пребъда в питието, незнаещо дъно; далече ме, нека да мести порой упорит…; но

къде си

… мен мракът тревожен сподиря на нейде; и всеки ме, миг, отчислява –
все за последно, отвека; отвека сред множества губя се; чезна в безброй класове, в дъгите им сивкави, аз се разливам…,

на теб във сърцето,

къде си

… сега дълбоко там, в навътре-то на болния ти ум, в агнозията му несметна; там, дето нощта обикалям издъно, във кози утроби заспивам, на огъня острите хорди прегръщам; припявам със него високо; и гòрки – топя ледовете; цветята събуждам със окис азотен; гласовете на ехото аз компонирам; танцувам в небето,

къде си

… тъй, както белият прилеп, се болно нахвърля на сочния въздух; и хлъзга се в него, прескача; и сякаш в лития пиянска, се повърта; страници забира, със буквите стъклени, знаци метални…

– и аз, във гърч, стрихниново-ирационален, подобно на призрачен бивол, синтагми паса, и с линии мастилени, си душата пресищам; ума си – със Хаос – безкрайно устойчив на влага, термостабилен и ням –

Cantus firmus, набързо нахвърлян по жици телеграфни – медни петолиния; в чиято хорална фактура, аз твоето име се мъча да сричам –

къде си

… не, ще трябва огнено да изживея – дордето тичам – на бурята самия
взор, проливен…; и за миг на тишина, поне – настръхнал – да лазя, ведно със смъртта, на хиляди най-свидни математики – с търпението свято; със строгите – безбройни – алгебри на Бога – завинаги непознаваеми – отново и отново; пак и пак – със моето безкрайно: ти…

къде си

ще трябва огнено да изживея –
позволете да докладвам.

… от дъното проклинам своя здрач и
моля – метално сърце изкови ми, ковачо;
излейте ми, майстори, здрава душа – от цимент,
посред самотата – като черен фундамент на мрака;
оплетете за мене стоманени нерви –
извезана с тях, нека тя нежност, намери;
и памет – пясъчна пустиня – в мен насипете,
в която умът ми да плаче, обречен;
и смъртни – смъртта заключете далече от мене,
щом тихият сняг, да вещае ми края, подеме…

 

ХІІІ. …. празни къщи, домове порутени и обиталища необитаеми; ето къде се бездомникът крие, прислонява… навсякъде – едни и същи, се извиват гласовете на отнейде ми познати – умове:

… все същите души – потресени и непробудни;

… все някой, все още се чува – как тук е въздишал и смесвал е дъх със мириса на всепредхождащата плесен;

… едни и същи, все, разбити легла, опустели; и ложета, полòмени – посред една изконна чревоядина – по своя вид и род – непознаваема, но;

… видно е, че са заспивали, отчаяни – безброй жени безплодни – върху тях; а само от сълзи – се знае добре, че нищо, никога, зачевано не е било…

… дори подир поредната им, от безбройни нощи – преди и след свой всеки най-последен ден; и после тихия порив, и железен звън на ножове – с хладен, към мене летеж; по-нежен, от който не може; и в неговия блясък, бледен: вероятно – отражение – на нечия древна любов – се все пилеят ледовете, сърцата им, дето крепяха – сковано и здраво, в едно – съвършено окръглено, яко…

… а после пък – взето и съставено, отново – от клас имена; от безбройни синтагми; макар да няма откъде, във травмите на техните тела, във лезиите ярки; глътка една, поне, етер, която и да ги отправи, всяка:

„…. Вървете на север, и все пò на север, оттатък „…гипсовото лято…” /С. Дж. Перс/; понеже е, всеки дъх на човек, за там назначен:

посрèд ледовете, що моето и твоето сърце, сковано и здраво – крепяха – в едно

В съня ми камък се яви – застанал
здраво, строго сред зелената
морава, който кото двер, отвъд
ме мами; и пише на лика му,
щом се вглеждам, думи две:
„Надежда”…,”Утешение…,”

 

ВМЕСТО ЕПИЛОГ

Зад
челото
ми гарван
в разкъсана,
черна порфира,
облечен;
и с блудкав
абсент, упоен;
ми взора,
разстроен,
докосва и
към себе си,
навътре,
го обръща;
света от мене,
с простреляно крило
закрива…

… през атаксùята
на полета
нестроен,
Боже,
изпрати ми
някого, един от
Своите Престоли….,

та примката да стегне –
от нощта – заложена,
за лов на лисици
дистимни,
в усталия им
полет, сред
делира…

… тук няма
ни мене, ни друг –
да пожали, и лекува ми
говорещите рани,

и пеещите, горко,
лезии в сърцето,
с гласа на
тоя гарван
и крилете му;
усмивките
застинали
на неговия
светещ клюн;
по вимето на
мрака, татуирани…

…гарван, в разкъсана
черна порфира…

та ти

неплачимиличконеплачивреметоепростозрънцатанещастиесамотата
пъксамомъничъкпризраксъсбулчинскарокляикаленшлейфзадгърба
сиразвяннадалекосърцетоерозовабалаотзахаренпамукпо-лекоотдъжда
смилионитемупръстчетакристалнисъвсемневидимотанцуващипо
мократасветлаземя

кървава малко макар

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020

Comments

comments