Лили Христова – Вълчица

Представяме ви дебютната публикация на септемврийските страници на Нова асоциална поезия на Лили Христова, която представя себе си по следния начин: „Родена съм  в Несебър. Автор съм на 4 стихосбирки и белетристичен сборник. Носителка съм на годишната награда за поезия на Община Бургас за 2016 г. (плакет „Христо Фотев”), две награди от „Яворови дни” и др. Публикувала съм в сп.”Съвременник”, сп.”Знаци”, сп.”Море”.  Работя като начален учител. Живея  в Бургас.“ Успех и на добър час!

 

*
Пред неделната ми врата –
твоите обувки.
Носовете им
винаги сочат навън.
Приличат на
хипопотами,
смълчани в носталгия
по дивите пътища.
Влизаш.
Очите ти остават
върху носовете на обувките.
Пред вратата.

 

*
Искам да съм тиха планина,
върховете ми да бъдат силни
от безмълвие.
Птичият ми глас
да надживее
празните брътвежи.
С бистрота на ручей да обичам –
простичко, прозрачно и пречистващо…
Искам да съм планина, вглъбена
само в сетивата на сезоните
и сърцето ми да е вълчица,
осъзнала колко е потребна.

 

*
Северният вятър нарисува
върху стъклото
вишнева градина.
Затвори ме
в калъф от тишина.
Светът отвън
не вижда
как три сестри
разплитаха съдбите си
в душата ми…
Денят завърши като вуйчо Ваньо.
Венец от снежен цвят положих
и си простих.

 

Несебърска елегия

Помня
денят изплува от вълните
на изгрев пастелен.
Прашинки от слънце
посипват косите на мама…
В морския дом
стълбите вече не помнят
гората, но шумяха – листа
под леките стъпки.
Приказки, сенки,
заплетени мириси от старата къща – начало
на паметта ми.

 

*
Изгревът прогаря
небесната плът,
изтича
през
раните на облаците.
С атлазен съсък
диша брега
и сенки на птици потъват
в коприна от пясък.
Над морските хълмове
еретично съзрява
светлина…

 

*
С перо от гларус
да пронижеш
небесния лист,
за да чуеш
вика на морето –
това да оставиш в стиха.
Солен и единствен,
обречен
от първия дъх
край брега.
Не величие –
само солта
от водата на Господ.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020

Comments

comments