Стефан Гончаров – Карантина

Няма оцелели от карантината на живота и ако оздравеем, всичко ще свърши. Саломе танцува като двуглава монахиня, а любовта е единствената тайна на света в най-новите стихове на Стефан Гончаров.

 

карантина

живяла ли си
под небе
в което двамата сме нощ
(мълчаливо нагъваща се плът)

в гора където
саломе танцува тайно
(като двуглава монахиня)

живяла ли си
цялата любов
която ще ни се изплъзне
ако оздравеем
и този път

 

gravitas

погледът ми кърви

безброй ръце
недосегаеми и груби
се мятат като риби в калта

поредният въпрос
се намества между зъбите ми
като жила

(ангели
разтървават с юмруци
белите слънца в устата ми)

натрошеният ми череп
изгрява над хоризонта
като съзвездие от мухи

повтарям молитвата
която не знам

(няма вина
само в необитаемото подземие
на съня ти)

но капещите крайници
от които е изтъкано
крехкото ми присъствие
продължават да треперят

вече съм само
несигурна мрежа от плът
в която света се оплита

уязвима липса
положена в ковчег
от макове и тел

не забравям
че съм като всички останали
обезглавен и самотен
утаено небе
във вана пълна
с тела на маймуни

(претенцията на облака
идва и си отива
с дъжда)

затова сляпо отвръщам
на ехото от ада
което бъркам
с вика ти
докато скритото
в тихите ни длани
бледо желание
ме държи за гърлото
и бере дъха ми
защото обесеният също се носи над водите
танцува с вятъра и твори
гладки липси
тялото му е люлка
в която младенецът кротко плаче
с отворени очи

(лоното цъфти червено
над море от потънали в потта ни нощи)

новородения страх
отново загнива
вечно окачен
на кръста

синовете и курвите се топят
като сняг в утробата на паяка
чиито невидими въжета
кръстосват тяхната възбуда –
липсващият континент на спасението
където смъртоносен е само страхът
и стрели летят свободно
пробождайки сърцето в петата
на всеки неверник

(по тези земи
винаги в далечината
горящи кораби
орат хоризонта
докато безнадеждно търсят
пътя към себе си)

и спускайки се
като черна светкавица
над това непрогледно утро
отстъпилият от олтара младоженец
пронизва собствената си любов
за да озари тайната
на смирения ни възход
към нищото

 

*
с време
се пилее небето
(натрoшена кост
утаила се на дъното
на слепоочията ти)
като пясък
се излива
от разтворените длани
които непрекъснато изпускат
всичко наследено в помеждутъка
преди първата нощ
(когато беше
три бедра
в съзвездие от кичури)

 

замах в червено

изплюх удара
кръгът се затвори
неоновият силует се пръсна
като стъклена кост

ответно на живота
небето зараства

 

*
вниманието оставя следи
(груби почви суха плът
тесни ивици червен лед
горещи петна близост)
по макета на лицето ти

разсейвай ме
с погледи назад
обезобразени мисли и
поредния сън

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020

 

Comments

comments