Слави Томов – Звонк

ДЖИНДЖИ

Все по-трудно е да си намериш хубава жена около кейовете заради covid 19. Има красиви куртизанки, но не са по вкуса ми. Няма поезия и любов в игрите им. Гледат да те претупат, да им цакаш звонк и вместо две да ти отброят облекчавания (така наричат любовта) – ти си тръгваш само с едно. Не на мен тия. Аз може през живота си да съм бил с три порядъчни жени, но съм бил в постелите с над 300 куртизанки. И тез дни забелязах аз Джинджи. Господи! Сякаш Микеланджело и Джото бяха рисували или ваели тази престъпно красива жена. Влюбих се аз. Заеми потърсих. 200 кинта за половин час вземаше. Проучих квартирата ѝ. Номер 15 до сините докове. Облякох си чиста бяла риза. Сресах се. Обувките си лъснах. Афтършейв си сложих. Маска на лицето. Маска, защото сега куртизанките гледат повече не дали имат презервативи, а маски. Тъй. Пих две бири. И при Джинджи. Посрещна ме с халат с цвят на дюли. Усмихна ми се. Викам ѝ: Джинджи, ще ти платя за час, ама искам два пъти любов от теб. Тя пак ми се смее. Странни сме били мъжете. Нямало било ограничения. Ако съм можел и 100 пъти да достигна до кулминация за един час. Съблякох се аз. И Джинджи ме гледа. Силни ръце съм бил имал. Моряк ли съм бил? Клатя отрицателно главата си. Докер? Пак отрицателно. Бандит? Същата работа. Доближавам се до нея и ѝ прошепвам в ухото, че съм един неосъществен боксьор и писател. И тя ахна. След туй и тя се съблече, дръпна завесите. И каза: хайде, мачо, времето ти започва да тече да те видя…

Слави Томов 

 

FARO

Нашите любовни лъжи

Има едно много специално място, на юг и на запад, където е вечно лято, с високо blue небе, и ниски докове, там-където топлият вятър те прави неспокоен и те кара да се сбиеш, а тласъците на океана от Ilha Barreta могат да излекуват безсънията ти, там-където, между лепкавите и празни следобеди можеш единствено да видиш притичващи и забрадени жени да се шмугват в местната Cathedral of Faro преследвани от някое прегрешение по никое време. Peccadiloes. Joao ми разказа за него. Място, където можеш да се скриеш. Да избягаш. И никой да не те разпознае, понеже въздухът мирише на жасмини, ervas misteriosas, които уморяват любопитните погледи, в карнавалните бурлески в почит на Deipara. Място, което довежда до кулминация платоничната любов в плътска и накрая ти показва изходите за пречистване към океана или към местната medieval катедрала. Петната от подобна любов могат да бъдат изчистени от Господ само със солена вода. Shrine на забранената любов. Заради високите температури, човек никога не трябвало да остава сам. Joao дори ми каза, че из местните кръчми от време на време се появявали тайнствени келнери, които носели образите на самоубили се артисти. Чета Andre Gide  – The Immoralist във villa perto do oceano, дълбоко, неподвижно и сънено лято

 

*
Вчера излизам с Пепин в баровете около доковете. Пепин е красива жена, ама аз на жени не вярвам и само се съгласих да изляза с нея да видя докъде ще стигне. Пристигна ми на срещата с чадърче, качена на 12 см токчета и много къса пола. Класика. Седнахме в един бар. На нея ѝ поръчах мартини, на мене бира. И тъй. След един час аз вече бях на 6 бири, Пепин ме попита защо съм се правел на Буковски? Отвърнах ѝ, че това е най-нещастният писател, когото съм чел. Пълен чикиджия и правеж. Ами кого съм харесвал? Отвърнах ѝ – Malcolm Lowry, авторът на „Под вулкана“, който е пиел от лосион за бръснене до Habanero. След още половин час бях на 8-ма бира и Пепин ме запита защо не съм я бил прегърнел? Не знаех защо. Нямах опит с жените от 7- 8 г. Имах опит с жените, но само с куртизанки. Тъй. Прегърнах я аз. И си поръчах 10-та бира. Ама само това ли съм щял да направя? Само да я прегърна? Не разбирах какво повече искаше от мен. И много не помня. Но помня, че в джоба си имах към 300 кинта звонк и просто ми се щеше да си поръчам куртизанка в някой хотел. Да си поръчам, ама Пепин не ме оставаше. Много лошо било един мъж да ходел по леки жени. Това било срам и падение. Слушах я аз още един час и дадох откат. После не помня. Помня малко. Някой ме качи в едно такси. После ме закара в ателието ми. Съблече ме и ме накара да си легна. Легнал съм си. Помня, че и повръщах вечерта. Повръщах и Пепин спеше на леглото ми. Тя спеше на леглото ми, а аз – легнах на земята. И така, до сутринта. Станах аз. Бутам я с крак. Карам я да се разкара веднага. Тя се събужда и недоволства. Веднага – повтарям. И накрая се разплаква. Нямам вяра и на женски сълзи. Моли ми се. Щяла да ми се отдаде. Прегръща ме. Аз съм непреклонен. Изритах я навън. Хвърлих след нея парцалките ѝ. Тя ме нарече долен кучи син и затворих вратата. След 20 мин на вратата се почуква. Пепин. Натоварена с покупки. Жално ме гледа. Виновно. Взела парите от джоба ми и напазарувала. Закуска искала да ми направи, милата. Грешни пари съм давал по проститутки. И аз, я пуснах и Пепин както всичките жени през живота ми изръси: тази къща се нуждае от чистене…

 
*
Нужно ли е да се връщам в онази карминена къща удавена в тъжни хортензии, макови зърна пръснати из гънките на леко потните чаршафи, които все още помнеха любовните ни дихания, за да опиша беглите ни онтологични леговища: метафизичните ни фланьорства или скверните пасажи на Genet, които четеше пред онова голямо огледало просмукало спомените удавници като нас?

Онова paradiso на Данте и галантните думи, които ти шептях упоен от мъзгата на лятото, бавните ми тласъци приличащи на средиземноморскa pnevma прииждащи и връщащи се изречения на Broch, които в епилозите ни избълвах в теб надълбоко – седефени малки грехове приличащи на наивни покаяния, а ти раздираше гърба ми до кръв и примижаше с очи, за да не те види Христос, който висеше на врата ти

Нашите юлски elegies ли бяха това Вероника, когато Arles-ският вятър носеше мирис на горчиви laranjas, замразена риба и непристойни думи на пияни marinheros от пристанището, което за мен винаги е било вечната khora? или когато гледах глезените ти как събираше по пода някаква лъжовна дафна (daphne mezerum) с все още влажни слабини помнещи проклятия от грехопадението

Обичах да те гледам леко смален заради кулминациите, как миеше тялото си с вода от онази огромна делва, как слагаше бижутата си на голо и как се молеше погрешно и искаше това да бе просто сън, просто сън…

 

*
Снощи Лори ми се обажда. Красива жена е Лори. Тя е красива, ама досега не ми е пуснала. Нейна си работа. Какво съм правил? Искала да ме види. Тинтири-минтири. И аз ѝ отвръщам: Лори, ти имаше шансове с мене, но ги пропиля. Пропиля ги тотално. Сега, нямам излишни 50 или 100 кинта звонк да излизам с тебе из Бургаските барове и никаква гаранция нямам, че ще ми се отдадеш. О, колко посредствен и прост мъж съм бил. Как само глупаво и идиотски съм разсъждавал. Само това ли ми било в главата. Тъй ми реди Лори. Накрая ѝ затворих телефона. Затворих го, защото това са излишни харчове. Днес се сетила за мен Джули. Тъй ми нарежда. Да сме отидели само до плажа, двамата. Да сме хапвали сладолед и да сме се гушкали. Тинтири- минтири. Питам я, ами друго? Мълчи. Питам я защо мълчи? Неразположена била Джули. Добавям: Ами като си неразположена, що не си стоиш вкъщи, ами ме търсиш? Търсила ме била, защото съм ѝ бил липсвал. И тъй. Ако има пич да уцелва десятката, то аз съм гордостта на всички мъже, нещастни и неразположени жени да ме търсят когато им скимне. И добавям: Слушай, Джули, като ти премине цикъла, тогава да ми се обадиш. Тоз път, тя ми затвори. Пих аз пет бири, преброих си спестяванията. Облякох си чиста риза и пак отидох при куртизанка. И след нея влязох в един бар, и след бара се прибрах вкъщи и написах на Лори и Джули: вещица долна

 

*
Със Стела се запознах случайно в един бар около кейовете. Тъкмо бях решила да ходя вечерта по куртизанка, бях приготвил 200 кинта звонк за пълна програма (без целуване, без да я пипам по косата и с две „свършвания“). Сложил си бях елегантния ми панталон на Karl Gross, бяла риза и скъп афтършейв на DIOR. И Стела ми се лепна. Много ми били отивали тирантите. Придавали ми някакъв вид на бандит. Часовникът ми стоял добре. Тинтири-минтири. Почерпих я аз с джин с тоник. И след половин час тя ме покани в квартирата си. Баси майката, от години не бях общувал, нито пипвал жена, която да не е куртизанка. Тва е положението, с жени не мога да общувам, но с куртизанки се разбирам перфектно. Пристигнахме значи в квартирата на Стела. Помня, че пихме още много вино, след виното бира, после пак вино, накрая зяпахме корабите в пристанището. И както си стоеше Стела, реши да ми облече ризата. Съблякох си ризата. Тя я облече и ѝ стигна почти до коленете. Умрях си от смях. После и дадох тирантите си. Сложи и тях. Направи няколко пируета пред огледалото и започна да кокетничи. Стар бях вече за тези тънки любови. Отворих си нова бира, запалих цигара и легнах по гръб на леглото. Стела загаси осветлението и легна с хубавата ми риза на другото легло. Почна да ме унася. Замечтах се за красиви vip куртизанки, с бронзова кожа и със зелени очи. Такива тарифата им стигаше и до 500 кинта за половин час. Минаха няколко минути и Стела ми изръси защо не съм отидел при нея. Не знаех защо?! Казах ѝ че съм уморен и че ми се спи много. След 10 мин пак ми каза същото. Изправих се аз в тъмното и тръгнах и както тръгнах, едва не си разбих носа в един шкаф. И легнах по гръб до Стела. Защо не съм я бил прегърнел? Пак не знаех защо. Бях изгубил умението си да бъда с жени, които не са куртизанки. Накрая Стела сложи дланта си върху токата на колана ми и… Спрях я и я гушнах. И тъй. И по едно време ми изръси: Слави, ти си най-странния мъж, с когото някога съм  „била“, но искам това между нас да продължи много…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020

Comments

comments