Лъчезар Лозанов – Меч

Навремето направили експеримент в туземско племе, където всички ходели голи. Облекли една единствена жена в дрехи. Всички мъже тръгнали след нея. В нейните гънки имало нещо скрито, тайнственост, която хипнотизирала, еротизирала мъжете. Нещо такова се случва с езиците. Зад всеки има тайнствена цивилизационна тера инкогнита, която си заслужава да преоткрием. Изчезването и на най-малкият език е загуба и за общността, и за човечеството.

Лъчезар Лозанов 

 

Хляб и крила

Ако с душата си разрязваш времето,
и с ножове ще успееш да летиш,
между деца, цветя и планини.

Дойдохме тук на равно място.
Избрах да спра и да запиша.
То носеше и мрак, и слънце.
Бяхме меч
в една ръка.
Сега тя с кухненския нож
изхранва израстващото племе
изпод лавина умножаващ се живот.

А аз, петно мастило, разлива се и съхне.
Нишката от битки се пренесе
с вятъра сред ягоди и маргарити. Живея
сред саксии, които денем спят.

Сдвоихме се и разлетяхме –
безсмислено е да записвам.

Ала тези мои хватки усвоени
сред сблъсъци и вглеждане из процепи –
крила не бяха, въпреки по белотата си
да им приличат.
И гледайки я сред деца, цветя и планини – разбирах,
и с кухненски ножове можеш да летиш,
ако с душата си разрязваш времето
и го раздаваш някому подобно хляб.

 

Отваряне

Като корал в ръката ти е. Чуплива
и ранима. Мъжът, децата й – зад хоризонта.
Жилава, непробиваема е опаковката.
Пролуката е следа, подобна на косъм. Опитваш с нож,
надеждата е неизтощимо остра.
И от желязото потича кръв. Не си го искал.

 

Триенето на вятъра

Обичам те както
премръзнала и мокра птица
усеща триенето на вятъра,
защото я вдига.

Суша и водни хоризонти
неизбродени, неизбродими
ни преграждат,
но аз бродирам своя трептеж
колибри
което все пак ще се набоде върху твоите зеници
като плащеница с отпечатък
избеляла от времето и досъчинена от погледи
на изгладнялото и несъществуващо
човечество.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020

Comments

comments