Емилиян Иванов – Милост за рибата или Ще бъде винаги бекраен Хелоуин

… момчето наистина било красиво, и пианото се влюбило без памет в него: блъскал, малкият, в невинния му мануал; без мисъл – каквато и да е, без всякакъв ред – по здравите като човешки черен дроб – клавиши; а все излизало, из влюбения ум на пианото – я Григ, я Скрябин; Борткйевич или Ханнекайнен…

… и тъй, то постепенно станало дете-чудо, защото гдето и да отидело, всички пиана, до едно, все тъй безпаметно се влюбвали в него; и, щом то седнело зад някое от тях, веднага изпод виолентните му юмручета и дръзки, неуки пръсти, из пианото поемали, за да се носят навеки в етера небесен Мусоргски, Рахманинов, Годовски, Лист или Шопен…

Защото, всъщност, малкият бил Бог на всички пиана;

Но, на клавесините, той бог не бил…

…и веднъж, щом в една богата, пищна концертна зала, го сложили до един стар клавесин, а не пиано; и той захванал да го налага и млати както само децата знаят; от публиката чули само налагане и млатене над един клавесин; и всички си казали тихо в умовете: „Ах!”…

И тъй се родил авангарда.

Емилиян Иванов

 

МИЛОСТ ЗА РИБАТА или
ЩЕ БЪДЕ ВИНАГИ БЕЗКРАЕН ХЕЛОУИН

Сигурно завинаги – доколкото са жизнени и трайни вечността и паметта ми – ще ги запомня точно така, както ги видях онзи следобед край реката, в разгара на епидемията от коронавирус; чинно застинали на брега при старата оцетена фабрика – стария Софòсбувѝр и неговия единствен син с малко юродивото име Омир, или – Миро – както го наричаха всички; всеки здраво стиснал по една стара въдица с вкусна хапка на куката – някакъв много рядък и специален плосък червей, на който никоя нормална риба не може да устои.

„Виж к’во, малък – най-лесно се прави математика – наставнически обясняваше бащата – Само трябва да отделиш възможното от невъзможното, необходимото от случайното, определеното от неопределеното, неопределеното от неизвестното, спорното от безспорното, истината – от мнението…; и което е най-важно: естественото от свръхестественото…”

„А ти какво пиеш, Софò-бабà?” – попита го почти съвсем на място, на свой ред, той. „Гроздов сок – отговори бащата – Само че – за съжаление – развален; виж на етикета – още от миналия век е; а гроздовият сок, като престои и се развали, премине – става отровен; нà, опитай, виж колко е горчив – наистина отрова. Добре, че имам здрав стомах, пък и ми се свиди да го изхвърля; да се надяваме, че нищо няма да ми стане. На тебе, обаче, не смея да дам – кой знай какво ще ти се случи; ако ще и само да се насе**ш – пак не си струва. Също тъй, да не забравяме, че си идиот.”

Миро, всъщност, не беше съвсем идиот – съвсем лека умствена изостаналост имаше – трудно, мъчително усвояваше нови знания, дори най-прости, и още по-трудно и мъчително си ги припомняше, когато е необходимо. Двойкаджия. Освен това обичаше да реди неосмислени, неорганизирани звуци и срички, и твърдеше, че това е на анчънски – език, сигурно по-рядък, дори отколкото ако беше единствено негов, личен идиолект: „Пили мале щрàкарѝбеф мито клъц и цок”, напр., означаваше там, според него: „Аз искам да те помня все така”, както и „Живяло някога едно сиво магаре,” също тъй.

„Не съм съвсем идиот – отговори му той – Даже виж каква голяма риба ще хвана ей сега” – точно в този момент една наистина едра мрена лакомо кълвеше на неговата въдица.
Миро майсторски я извади от водата – защото мрената е много силна риба, трудно се дава и се бори докрай; дори често къса кордата и се измъква невредима, щедро намамвайки рибаря.

„Хубава риба – рече Софòсбувѝр – Сибила се казва.” „По-добре, Радка” – поправи го малкият. „Да” – отговори кратко оня.

Радка отчаяно се мяташе, като припряно все отваряше и после затваряше бързо уста, без да може вече да си поеме дъх, макар и за последно. Сякаш рецитира нещо на езика на глухонемите.

„Виж – забеляза Софò – Тя реди нещо.” „Какво ли?” – попита Миро. „Ето какво:

‘… но аз съм северно сияние, на безцветен метал:
и тялото ми е изваяно от блясъка и пяната
на шепа живак, изтичащ през нечии длани –
възбуден, но хладък – почти като раните,

през които безспирно аз вдишвам студената
блатна и гнила вода: поглъщам я хищно,
а сетне – отново повръщам във нищото’” –

веднага преведе баща му.

Денят, явно бе доста добър за риболов и скоро те хванаха още риби – кефали, каракуди, морунаж, шарани; и дори два малки сома – Мороний, Кукуригу, Дафна и Себастиян; Димитричка, Радамес, Аксентий, Рамона, Семирамида, Стою и Орфей; сомчетата, пък се казваха, съответно, Ромул и Рем; всяка една, щом биваше уловена, получаваше своето име, след което отиваше в живарника – оттам да критикува; смъдокът Мороний, напр., сурово и почти безпардонно се изказа в такъв смисъл:

„Един недалечен ден, „короната” все пак ще я преболедувате, дори – излекувате; и няма вече да има извънредно положение, ала редът ще си остане същият: пак няма да излизате от къщи, защото няма къде да отидете; пак няма да се събирате, защото освен, че няма какво да си кажете, непременно ще се скарате; защото Христос – Спасителят ви, учи: „Където са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20); но явно, това не бива да става. Пак няма да се прегръщате и целувате, защото това е нехигиенично и крайно антисанитарно; ще пазите дистанция – както физическа, така и метафизическа – за да избягвате почти всякакви сблъсъци; тоалетната хартия пак ще е винаги на границите на дефицита, защото сте дрисльовци; пак ще си миете ръцете по сто-двеста пъти на ден, защото съвестта си няма как да измиете; пак няма да ходите на цирк, защото не е забавно; пак ще носите предпазни маски, защото това е много шик, пък и ви отива; и тъй винаги ще бъде един безкраен Хелоуин; и пак ще съхнете в полуздрача на телевизора, защото това е дори по-лесно, отколкото и за смотания, посредствен лекар, е да направи евтаназия – а тук дори не ти трябва да е стерилна инжекционната игла. Пак ще изкупувате спирта от аптеките, защото колкото и да повишат цената му – той пак си остава най-евтиното пиене: и често ще давате брифинги пред тоалетната чиния; пак ще ви е страх от смъртта, защото смъртта ви е наистина страшна, а не само жалка – също като самите вас; пак няма да ходите на църква, ни джамия, защото и едната, и другата ги има в интернет; нито дори по механите, защото чалгията ви е вътре във вас.

…Има един разказ от Борис Виан – „Любовта е сляпа” – там изведнъж пада гъста мъгла – полуотровна и съвършено непрогледна, която за нещастие бързо се разсейва, ала за всеобщо успокоение, хората преди това са съобразили да си избодат очите, за да избегнат проблема; полека-лека и завинаги ще заживеете като тях…”

А откъде една разгневена риба можеше да е чувала и знае за Борис Виан, си оставаше една малка загадка, но с повишена трудност.

„Тази, предпоследната каракуда – Линдеманка – ми се стори малко объркана” – отбеляза Миро; а „В такава ситуация, нормално е да се пообъркаш, тъй че правилно се е ориентирала” – отговори старият Софò.

Тогава Миро взе тежкия и остър нож, и перна с тъпото му, рибата отзад по тила –
с отчетлив, силен, точен, чист и ясен удар – за да я убие бързо и безболезнено, та да не се мъчи на сухото, докато я занесат вкъщи: „Сбогом, Линдеманке!” – обаче я изпрати той, преди това. Сетне по реда си минаха през същата процедура и останалите: „Сбогом, Мороний!, Сбогом, Кукуригу!; Сбогом, Дафна и Себастиян!; Сбогом, Димитричке!; Сбогом, Радамес, Аксентий и Рамона!; Сбогом, Семирамида!; Сбогом, Стойо и Орфей!; Сбогом, съответно, Ромул и Рем!”

„Милост за рибата; риба за котката” – произнесе се накрай, Софòсбувѝр.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020

Comments

comments