Свежа Дачева – Близнак

Сърцето ни е слънчев атом, който ще се взриви. Смъкваме снощните звезди от небето. Простираме галактиката в новите стихове на Свежа Дачева. 

Александър Арнаудов 

 

*

на дървото пред моя прозорец

Това дърво,
чиито сенки-видения
го правят
населена с птици гора,
е моя близнак.

Това дърво,
засадено до сляпа стена,
е моя прозорец
към Вселената.

Чакам го да надрасне
сивия гръб
на отсрещната къща
и да се слее с небето.

Тогава, знам,
и аз ще се превъплътя 
в себе си.

 

*

на Едгар Алан По

Небето е огромна пряспа
и аз съм зърно пак –
закриляно, изгубено,
незнаещо, непитащо,
събрано в себе си …,
додето гарваните грачат.

Сърцето ми е слънчев атом
и то ще се взриви,
ще се простре в галактиките
Пролет, Лято, Есен…,
додето гарваните грачат.

И златен плод – невиждано
астрономическо явление –
от душата на безвременния час
ще се търкулне…,
додето гарваните грачат.

 

*
Срещнах един 
много тъжен човек.
Вървеше,
загледан в краката си,
а зад него
покорно креташе
мъртвото му куче.

 

Планинска рапсодия

на родопското село Змеица

Една старица слиза
от небето. От белия облак,
подпрян на рида, тя пъргаво скача
върху поляната. С изгряла
под везания хоризонт на забрадката
усмивка, тя смъква
огромния чувал от гърба си и засипва
дъхтящата мента с прясно набрани
снощни звезди.

 

*
Смъртта е чужденецът,
който неуместно ни пресреща,
додето, до премала натоварени,
изкачваме баира за към дома си.
Задъхани, объркани го слушаме
да говори езика ни
с идващ от небитието акцент.
Раболепно се взираме
в очите му, да намерим
пролука в намеренията му.
Напразно.
Той отнема уюта на познатия път,
най-обикновените неща разпада
до неземните им антисъщности…
…………
Оставя ни за миг така – новородени,
удивени, голи бебета, да се повзираме
през бездните, които внезапно
са зейнали в нас,
през свръхсетивните си клетъчни
телескопи да познаем
чуждото за думите, чуждото
за мисълта Необхватно.

 

*
Съществуваме като майските 
бръмбари: Бързаме
да се набръмчим, да надебелеем,
да продължим мъхестия си биовид.
Летим само дотолкова,
че да можем да достигаме
нектара в жасминовите цветове
на живота и умираме, замаяни
от аромата им, додето
техните листчета  – летни снежинки,
безследно се стапят.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020

Comments

comments