Мария Стоянова – Нож

Очите ни са подслон за залеза. Всяка нощ преживяваме живота си. Опитваме се да си тръгнем сами от този свят в поезията на Мария Стоянова. 

Александър Арнаудов

 

*
коленете ми
очертават границата
между моето и твоето его
докато проникваш в мен
за да може от този свят
някой ден
да успеем
да си тръгнем сами

 

*
очите ми
подслон за залеза
а устните
усмихват се на смисъла
и преживявам всяка нощ
в отдалечената обител
пазител
на вълка в сърцето ми
от глад нападащ
а ти заспиваш с нож

 

*
защото си навсякъде
и никъде
превръщам спомените
в църква
в която паля свещ

 

*
винаги обичам себе си
понякога
и теб
когато не идваш
и не ме докосваш
обичам и теб
когато идваш
и целуваш ръцете ми
винаги обичам себе си
в ръцете ти
в които
ме няма
винаги обичам

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020

Comments

comments