Соня Георгиева – Безкрайна зима

Зимата е живата самота и всичко, което не искаме. Болката е виещ глас ранен на правилното място. Търсим нижката в тъканта на живота в новите стихове на Соня Георгиева. 

Александър Арнаудов 

 

Герда

Ще ми се да те целувам сутрин
по болките звънящи по мазолите
да те изпращам със търпение
нарязано на късчета за да ни стигне
не си красив и ти го знаеш
но дяволското стъкълце е във окото ми
и не виждам никой друг
в нашето кралство
това което е в гърдите ми
изтласква всичко единствено заради теб
а във вените тече
твойта необятност на съсиреци
страхът ти е за мене радост
понеже мога да го потуша
ако оцелея
в таз безкрайна зима

 

*
Ти си всичко което не исках
туберкулозната болка
живата самота
желанието за вечен живот

Ти си всичко което не мога да кажа
смалена в микрофона на слушалката
и чакаща чаша вино
за по-прилично

ти си това което не очаквах
безсмъртие в мъртвите дни
страх от радостта
че те има

ти си снегът
с отминаващата зима
ти си срамът от любов написана накриво
нишка в тъканта на живота
излят по калъп

 

*
Станах трепет и устни
вселената изкрещя
ЛЮБОВ
отворих всички портали
но през нито един
не влезнах

Л
било мръсна и ненужна дума
/а за чувство не говорим/
колко ще е нужно
да го осъзная

Болката е виещ пес
сляп и глух
единствено ранен
на правилното място

дали съм трепет и устни
слънчева прашинка
катапултирала
погълната от черна дупка

 

*
Като котка се протяга следобеда
и мърка в кълбата ми радост
безметежно се пилеят
цветчетата на мързелът ми
и е пролет
самотна
студена
сгодена
за мен
сгодена
студена
самотна
е пролетта
цветчетата на мързела ми
безметежно се пилеят
и мърка в кълбата ми радостта в
следобеда който се протяга като котка

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020

Comments

comments