Миглена Цветкова – Мълчанието

Търсим сърцето си на зазоряване. Тъжната луна изпива езика ни. Няма какво да добавим към този живот в новите стихове на Миглена Цветкова. 

Александър Арнаудов 

 

*
Няма какво
да добавя
към този живот.
Първите седем
не ми липсват.

 

*
Два празни стола
на масата.
Единият поръчва
мислите ми,
другият –
си долива
от мълчанието.

 

*
Миришеш ми
на сенокос,
на слънчев загар
и на летни бури.
Имаш вкус
на спотаена любов,
на пресен дъжд
и на стихове,
с които искам
да забременея.

 

СЛЕД ДВЕ ХИЛЯДИ ГОДИНИ
в пещерите на днешните подлези
изследователи
ще разчитат и сглобяват
графитите
и издраното в мазилката
с ключ „Декаба“
ще бъде гръмко провъзгласено
за Висока поезия.
Само Ботев ще гледа
недоумяващ
през третото си око
и ще просълзи червената му
гръдна чакра.

 

НЕ МЕ ОСТАВЯЙ
на тази тъжна луна,
отъняла без обич
или кръгла от болка.
Не искам да свърша
като стар луноход
с почернели очи
подобни на кратери…
Не ме оставяй
на тези хищници – стихове!
Те се хвърлят на глутници
и изпиват езика ми.
Вече знаят мъжете в квартала,
че шансът за срещи
е на метри под нулата…
че в гърдите ми
сякаш е гробница,
че миришa на студ
и на скреж
щом те няма
и че сякаш умирам…

Не ме оставяй сама!
Без теб се страхувам.

 

*
Разведох се
с думите си.
Признах им
родителските права.
Оставих им
цялото имущество
на сърцето си.
Запазих
няколко вълшебни,
които знаех наизуст
от толкова безбройно
преповтаряне.
Исках да ти ги кажа
на зазоряване,
но ги забравих…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020

Comments

comments