Марио Стоев-Анхело – Кралицата осъдена на смърт

Завиждаха ми за Мария. Те все ми завиждат за нещо… Ама за Мария ми завиждаха. Знаех го, мамка им… Пък Мария имаше навика, минавайки край работата ми да влезе и без да казва нищо друго си вади червилото… и на единия прозорец с големи и красиви, като нея, букви пише … МАРИО , ОБИЧАМ ТЕ !!!
и отива да работи, оставяйки след себе си … стихията и едно такова чувство, което ме караше да летя.. и да дишам, и да съм сигурен, и да съм аз…
А, като измиех прозорците и думите… Мария пак идваше и пак пишеше… МАРИО, ОБИЧАМ ТЕ !!!
Спрях да мия стъклата.
А Мария знаеше, че съм влюбен в мъж.
Обичам я!

Марио Стоев-Анхело

 

*
Гори свещ
чупи се светлината
на кристални парчета
сложих си парфюм
и си представих, че съм
пред гилотината –
кралицата осъдена
на смърт.
Заради мечтите си.
Отпих от меча на палача,
очите ми не плачат,
извадих струните
направих лък
стрелата беше ти,
и с тебе ги застрелях
във сърцата им.
И гилотината тогава падна –
видях светлината
за малко,
но завинаги.
Бях аз.

 

*
чиния
булгурена каша
със захар
и отворена книга
Андерсен
плаче с мен
пияната ми майка
свири на пианото

 

*
чадър на закачалката
облаци в небето
понеделник през май

 

*
Редът –
гробница на поети,
предпочитам
да умра в кръчмата.
Сам!

 

*
Нощта дойде
аз зная мръсната ѝ тайна
и само ще ѝ кажа –
ще си идеш
и путката ти майна!

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020

Comments

comments