Ивайло Мерджанов – Съветниците на Макиавели – Четвърти особен

заеби щастието

най-доброто в поезията
е самотното умиране
при цялото ми уважение
заеби

Ивайло Мерджанов

 

Съветниците на Макиавели – Четвърти особен

 

Един летен ден

Жегата бавно и лениво простираше крилете си отвъд хоризонта, а дърветата като огромни сладоледи се топяха от горещината, въздишайки тежко. Дори мравките, тези неуморни воини на труда и дисциплината, бяха преустановили походите си и се криеха от слънцето – стария небесен рибар, който бе задрямал в лазура, хвърлил надалеч в синьото пространство своята въдица, с плувка някаква звезда. Хората по земята водеха поредната война, за да си докажат един на друг, че всъщност няма за какво толкова да се воюва. Поетите отново сричаха чувствата си в класически рими, плачеха по изгубената си любов или пушеха коноп, чакайки да ги сполети вдъхновението на тъгата. Училищата бяха опустели и в тях не гърмеше канонадата от детски викове, защото беше лято и трябваше да се почива от досадата на организираното държавно образование, което имаше за цел да стандартизира според аршина на възрастните всяко дете и да го подготви за живота, като го накара да не задава никога важни въпроси. Философите доказваха, че жегата е илюзия на сетивата, и всъщност тече ледников период, който ще сложи край на дълговечната човешка глупост, като сложи край на човечеството. Математиците и физиците се отказваха да изчисляват същността на горещата температурна аномалия и вадеха студени бири от хладилниците си, за да охладят прегрелите си глави. Пилето-дилър пусна на промоция хашиш плюс студено безалкохолно и когато клиентите спряха да звънят на телефона му, заспа на сянка. Единствено Костенурката-философ бдеше на бойния си философски пост и обясняваше на някакъв свой приятел, че не бива да преустановява писателството дори и заради незапомнената жега, защото никога не се знае на кого един автор ще помогне да открие себе си в чуждите измислици, наречени литература.

 

Страничен наблюдател

I

Пилето-дилър яко се накваси с домашна сливова ракия и стана заядливо.
– Абе нещо много ви знае на вас философите балалайката, – хлъцна то и залитна в посока на тоалетната, – сякаш и вие не сте продавали бодлива тел на Хитлер!…
– Бъркаш ме с някой – незлобливо му възрази Костенурката-философ.
– Абе дали си баш ти, или е някой Хайдегер – ясни сте ми… – пилето трясна вратата след себе си и в стаята се настани тегав мир.

 

II

След като гаврътна последната си чаша сливовица почти на екс, костенурката-философ се облещи срещу пилето, и в малката къща назря тежък скандал с ухание на джибри:
– Виж кво, бе – не те знам там пиле ли си, сойка ли си… – мрачно рече костенурката, – такива като тебе, прошляци, на мен трябва мед да ми носят, ясно ли ти е!?

 

III

Нервите на пилето не издържаха, и то пиянски замери с угарка от фас костенурката. Фасът я уцели по корубката и се пръсна в рояк искри.
– Най-накрая си разкри истинската същност! – изрева гневно побеснялото пиле, – изчезни от имението ми, селтак такъв!
Костенурката-философ понечи да се изправи за да го удари и нафиркано се спъна в една мъничка табуретка, изпречила се пред него. Пилето също беше пияно до пагоните и не можеше да предприеме активни бойни действия срещу своя приятел. Двамата немощно продължиха да се псуват и обиждат, но скоро се изтощиха и млъкнаха. В тоя миг фасът, който досега тлееше нейде на земята, лумна в пламък и разляния по пода алкохол се възпламени със съскане. Малката дневна стая на пилето-дилър започна да се подпалва, бавно и упорито.

 

IV

…Когато пилето и костенурката се събудиха в изтрезвителя на град Злоград, пожарната команда отдавна беше свършила работата си, а злоградското хладно слънце мълчаливо гледаше към двамата ни герои от ниската висота на своя залез, сякаш нищо не би могло да го учуди.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020

Comments

comments