Надежда Тошкова – Аз не съществувам

Новите стихотворения на Надежда Тошкова звучат като притчи на отдавна неизговарян език, този на тишината. Като писма до забравени адреси, където живеем ние. Карат ни да се замислим, преди да продължим по пътя към себе си.

Ива Спиридонова

 

От дъното

Вали.
Така, че истината да изплува,
удавена от всяко изречение.
Но аз отдавна съм потънала.
И този дъжд
е без значение.

 

На друг език

„Най-безшумно
е безразличието“ –
помисли си тишината.
„А думите –
излишен писък“.

Една въздишка е достатъчна.

 

Споделено

Боли ме
не от удара на камъка,
който ме застига,
а от злобата на хвърлящия.
Тя остава в ръката му,
в сърцето, в мислите му,
лишава го от свобода,
ранява го, боли го
и тази болка
е моя.

 

Закон

Аз съм си всичко.
Само така
мога да бъда вярна
и на теб.

 

Скалпел

Всяка раздяла
ни разрязва наполовина.
Твоята изчезва,
моята остава да оплаква липсата,
да търси пълнотата –
понякога в други,
но винаги чужди,
несъответстващи, така неудобни,
никак приобщаващи.
Половината е част от цялото.
А цялото съм аз.
Така че израствам, парче по парче,
изграждам се от себе си,
своя, пасваща до съвършенство,
тъжествуваща над самотата,
комфортна и пълна
с онази половина, която липсва.
До момента, в който не те припознае
като част от цялото,
но не те открие в наличност.
Отново раздялата
ни разрязва наполовина
и твоята изчезва.

Кога
ще ми бъде достатъчна
само моята?

 

Времеви вариации
По Секулов

Аз не съществувам. Нито ти.
И тогава, някога, не сме се срещали.
Никога не сме били очи в очи.
Знаем го. Защото помним себе си.
Нищо друго. Нито време или място.
Път, събуждане в безсънна нощ.
Никога не сме били в очакване.
Заедно не сме били. Все още.

 

Очи

Ако ти покажа моя свят,
ти пак ще видиш само своя.

Освен ако не си мечтател.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020

Comments

comments