Габриела Цанева – Сънувам залеза

Сънуваме залеза и слънцето е отвъд хоризонта. Човекът е ръба на земята и намига в в съня си. Търсим сянката си в новите стихове на Габриела Цанева. 

Александър Арнаудов

 

СЪНУВАМ ЗАЛЕЗА

Сънувам залеза…
Не, слънцето вече е отвъд хоризонта,
скрито от погледа гасне…
Илюзията, родена от трептенето на въздуха
го задържа над ръба на земята –
точно там, откъдето ще падне…
Небето е червено,
Венера е в пламъците на залеза,
а Юпитер е високо, там, горе –
където е мястото на боговете…
Властва над небето, свети –
като неподвижен самолет 
и премигва –
намигва ми в съня ми,
защото –
сънувам залеза…

 

Небето е зелено –
над ивицата на пожара,
овъглил хоризонта,
зелено е –
на фона му се очертават,
като изрязани и залепени
върху детска апликация,
силуетите на сгради –
премигват прозорците им,
като звезди,
или като светулки;
намигват ми в съня ми,
защото –
сънувам залеза…

 

Небето е индигово –
високо над зеленото,
високо – към зенита…
Небето е индигово и свети,
отразило белия гръб на Витоша,
разпилените камъчета
от мигащи сенки…

 

Светло е, толкова светло,
че виждам сенките на голите дървета
върху снежните поляни…
Тъмнината на нощта
е само на крачка,
сънувам залеза,
сънувам
стотиците хиляди
трепкащи очи
на прозорците,
мигащи в мрака…

 

Светло е, още…
Суперлуната изгрява зад гърба ми,
не виждам силуета й върху небето,
не виждам светлината й;
само усещам,
че е някъде там,
зад гърба ми –
отразява слънцето –
едно непотребно огледало,
което премигва,
намигва ми –
сънувам 
залеза с отворени очи,
а някъде долу,
много надолу
глухарчетата цъфтят
сред тревите
и се превръщат 
в звезди…

 

Свети луната –
самотно кълбо сред талазите
на звездния прах,
сънувам
пустотата
на празните й
кратери,
изметени
от слънчевия вятър.

 

 

СЪНУВАМ ПУСТОТАТА

Сънувам
пустотата ни…
Изметените мозъци,
пропуснатите съдби,
хипнозата,
умората,
онова,
което
сме били…

 

Това ли е?

 

Умора…
Умора?

 

И лечението й;
облекчението,
отърсването
от ежедневието,
от грозното битие,
от релсите
и коловозите на живота;
от „трябва“,
от избора, който тежи,
от всичко, което боли…
Забава…
… не, не „забава“ като „веселие“ –
просто времето е спряло…

 

Колко лесно е –
да се заспи…

 

Да захвърлиш всички битки
за „после“,
за края на лятото,
за края на пандемията…
за края на времето…
когато ще чакаме…
винаги…
някой друг да реши…
вместо нас… 

 

Пандемия на уморени души,
генерална репетиция за „края на света“…
пандемия, която руши –
или просто:

 

Голямата ваканция 
на човечеството,
което кротко спи,
в пазвата
на забравата,
удавено 
в потопа
от мутирали вируси,
които отдавна
са опустошили
мозъците ни
и способността
да преценяваме.

 

Умората пълзи,
все по-навътре в нас се впива,
убива
всички намерения,
умората
изяжда
утопиите ни за бъдеще,
желанието ни за щастие,
разгражда ни…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020

Comments

comments