Снежана Милоевич – Шапките на госпожа Марта

С шапка на главата може да си или невидим, или зад затворническа решетка. Представяме ви най-новия разказ на сръбската писателка Снежана Милоевич, автор на няколко научни книги и сборници с проза, на страниците на списание „Нова асоциална поезия“.

 

Шапките на госпожа Марта

Тази моя еманципирана майка не иска да прави нищо. Откакто е директор, се храним при чичо Мичо в кръчмата. По цял ден е бясна или плаче. До Обединените нации и човешките права стига само чрез едноименните диети. Така тя е като чист фашист. Плаче красиво, поне мъжете се хващат в капана. И постоянно дъвче кисели ябълки. Трудно е, но това е инвестиция в бъдещето. Добрата фигура е много важна. Татко й казва мацо, тя на него кучо, а той наистина е като куче, само тя да каже. Докато един ден тя не реши да изпробва своите сили и техники за манипулация на другите хора. Аз съм тук, пораснах жадуваща за обикновени, да не кажа нормални жени вкъщи, с плетени шалове, неколосани парцали (това винаги важеше за гостите), разделяне на женското време. Заради тези колосани дрипи голям брой от жените вярват, че тя е способна домакиня. Но мама има по-различен план.

Добре, записа ме с връзки в това висше училище, все едно аз съм дебил и не мога да направя това сама. Подлуди тогавашният ми приятел, който подготвяше поите изпити повече, отколкото да мисли за своите. Неговата майка изпрати пълна торба с храна. Царство на вкусовете, радост за измъчените студентски кореми. Не от глад, а заради онези предизпитни вълнения. Съвсем ме предаде на тях. Те мълчаха, не се бунтуваха, сметнаха, че жената си има мярка. Мислеха си – ами, ако е добра, зад това стоят и добри дела. Какъв предразсъдък! Но това е в нейн стил. В какво ли не ме е въвличала в различните периоди от живота ми, само и само да не ме даде на баща ми, защото тогава не би могла да изиграе ролята на жертва. А и е хубаво да кажеш след колко време грижейки се за детето, получаваш завършено момиче да се усмихне за доказателство. Половината си живот прекара по партийни срещи, а другата половина по разни любовници. Нито за едното, нито за другото сме говорили прекалено. Понякога злоупотребяваше с мен, когато искаше да ядоса жената на нещастника, с когото се срещаше. Буза дебела като гьон. През зимата успя да ме изкара от студената стая, да ме повика в топлата, където с някакъв пиян и притеснен човек, който все още не знаеше какво го е сполетяло, ми каза, че е време да осъзная, че те се обичат от дълго време или нещо такова. Задължително патетично, само да се знае, става въпрос за дама. Тя знае, че няма да устоя да се похваля как моята майка този път не е с някакъв шофьор по линията Смейтон-Житни поток или Смейтон-Ресинац, а с пиян адвокат, обезумял професор. Мисля, че е сложила нещо в питието им, иначе какво биха правили те с нея?

Работата си е работа. Постоянно имахме някакви спонсори. Заблуждаваше ги все едно не иска да й плащат, като дойде времето за плащане! Тя е жена със стил, не чак нещо търсено и трудно, но подходящо за съсипване на душата. Знам, че подготвя някакъв спектакъл, за да влезе отново в центъра на вниманието. Когато свърши това мое краткотрайно учение, се скарах с нея. Исках поне един от родителите на моето дете да бъде от нормално семейство, но мама мислеше, че заслужавам повече. Раздели ни с няколко интриги за цял живот. Сега чакам да ми намери мъж. И докато чакам, следя модните тенденции. Не мога да опиша радостта си, когато на мода отново изязоха плетените шапки и също онези божествени шапчици с малка периферия. Половината от приятелките ми имаха такива, може да се каже, че това е мода за широк кръг от хора. Това тук никой не го занимава, но когато продължиш нататък виждаш ръчна изработка и хоп – висока цена. Моята съученичка Драгана разбра, че нейната съседка Марта прави такива неща за пари. Случайно говориха на стълбището. Не е скъпо, получава малка пенсия и иска да си помогне. Леля Марта – такива жени вече няма. Тя прави само една мостра, по шаблон. Работи в три размера и който пасне, пасне. Оставих на Гага да реши. Тя вдъхна доверие на Марта жената знае, има опит. Ще бъде по мярка.

Запази ни един петък да отидем за своите шапки. Звъним точно в пет часа, в уговореното време. Госпожата отваря с усмивка. Бяла коса, естествено къдрава, прилично подстригана. Апартаментът не е голям и изобилства от стенни часовници. Единият показваше седем и пет, другия осем без пет. Но тя някак си знаеше, че сме дошли точно навреме. Часовниците изглеждат като сувенири от пътувания. Всички са кръгли. Първият носи разказ от плажа с къщичка от слама, вероятно от Хаваите. Каза, че я е донесла съседката й от почивка в Гърция. Онези в центъра на града, освен нея, са много богати. Централно място в другия часовник заема коала, която върти главата си на ляво и на дясно, следва ритъма на времето. Втората е тъжна и лежи по корем. Третата е далеч и се забавлява. Онзи с герба на Сърбия каза, че сама си е купила. Коалата премълчава.

Боже, благослови онзи, който влиза в този дом, спаси го и съхрани – с тези думи владиката Николай ни посреща за добре дошли. На един гвоздей дървена манерка в кожена подвързия, добър подарък. Метален леген служи като подложка за саксия с цветя. Саксията някога е била метална кутия за маслини. На Вилеровия гоблен са опряни снимки на две весели усмихнати деца. Това вероятно са нейните внуци. Сигурно са минали тридесет години, но децата са много сладки. Момичето от квартала със своите близнаци. Някаква добре изглеждаща мургава жена с някакъв младеж. Бих казала, че това е Марта като млада или пък това е нейната дъщеря. Прихваща нашите погледи и неуморно разяснява за хората от снимките. Никой от тях не е нейн син, мъж или дъщеря. И това съвсем не са нейни внуци, а сякаш са. Тя открай време е сама. И не чува много добре. Прекъсва вече дългия разказ, за да ни почерпи със сладко от къпини. Драгана се зарадва на това. Аз чакам своята плетена шапка, която искам от толкова дълго време. Избрах си черен цвят. Мама казва, че е прекалено и че мога да нося това, когато умре, но аз мисля, че този вариант е най-простият. Сега съм в период, в който цветовете не ми харесват. Макар че кой знае как ще ми стои. И не знам защо говорим вече повече от час за роднините на Марта, за нейните неосъществени любови и пътувания.

Моите физиономии подсещат Драгана, че ми е скучно, пита за шапките и тук настава истинско чудо. Марта вече не изработва шапки, прекалено стара е, не вижда добре. Бяхме в шок, а тя ръкомахаше, добавяйки, че след петнадесет минути идва друга група момичета. Започвам да схващам всичко. Не ми е отредено да имам своя ръчно направена шапка. И как бабата ни мотае две седмици по тази тема. Сигурно съществува някой, който прави това за пари. Мисля, че е по-добре да беше излъгала, че гледа на кафе, свързва развързан пъп (каквото и да означава това), гледа на Таро или нещо друго така важно. Гага казва, че това е под нивото на Марта, защото тя е от благородно семейство. И само не знам откъде такъв кич в къщата й. И дали изобщо може да плете като дама от старо образцово семейство. Имала е и слугини като малка. Сега тях ги няма, няма и стилно обзавеждане, нито онзи известен стар грамофон. Единствено различен е шкафът с чекмеджета от орехово дърво. А за него тя не искаше да каже нищо. Или нямаше време, след петнадесет минути идват други момичета за своите плетени шапки. Още едни за днес.

Само какво убиване на уикенда изрежисира майка ми. Всъщност не тя, а нейният глупак. Разбрала е, че са сродни души, когато той публично защити ученик обвинен за насилие над умствено изостанало момиче. Даже философстваше по темата кой е тиранинът и кой – жертвата. Съюзяването може да направи чудо. Започват изяви, сълзи… Намесва се политика. Беше като за Оскар. Дори спомена и мен като жертва на предишната система. Мисля, че тук й съчувстваха и онези истински добри майки, чиито деца наистина трябваше да напуснат държавата. През това време аз съм в Бон. Въпреки че съм възрастен човек, който може сам да се грижи за себе си. Но навиците са си навици. Там няма толкова много сърби. Работя на магнитен резонанс. Това е много добра работа. Мама е горда. Снимам се от време на време, много нагласена, с поредния младеж на някое хубаво място и й изпращам снимки. За какво бих послужила, освен за това да се похвали наоколо?!

Понеже доказах на наистина грижовната си леля, че съм зряла, получих разрешение да стана самостоятелна. Търся да си наема апартамент. Почти в центъра подобен под наем дава познатата госпожа Марта. От чекмеджето с прилежно подредени спомени измъквам усмивка. Този път имам много повече обяснения за лъжливото плетене на шапки. Не е лесно да бъдеш сам, нито да намериш компания.

Ограждам си обявата и отивам при нея. Стаята, която отдава е голяма, светла, с минимално, но достатъчно обзавеждане. Нейната част, в която пием чай, е разкошна. Шкафът от орехово дърво е божествен. Лампите със старинен абажур дават такава префинена светлина. На стената са снимките на нейните предци. Припознавам СС униформите. С гордост говори за тях, все пак очаква от мен, чужденката, с не чак толкова арийска кръв, да наема стаята. Моето изконно желание – животът да ме постави в ситуация като по филмите, но и големината на наема, ме карат да приема предложението. Жената беше съгласна. Учи ме да правя поентлес. Казва, че това е най-трудно. Може и да плете на кука и да шие. Чакам удобен момент да попитам дали знае нещо за изработването на шапки. Може би ще стигнем и до плетените шапки. Но кой вече ги носи? След тези тридесет години чакане всичко губи чар.

Сега опитвам да си намеря мъж. Мама е далеч и не може да ми се меси, въпреки че никога не се знае. Тя винаги намира начин да навреди.Не мога сега да мисля за това. Забавно е, четири косо, премяташ, подпъхваш два пъти и получаваш квадрат, вече направих стотина такива. Малко напомнят на затворнически решетки, но това е само на пръв поглед.

Превод от сръбски: Кристина Пенева

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020

Comments

comments