Маргарита Черникова – Задушница

Времето минава като водите на заровена река. Бягаме навътре в себе си. Живите спомени си отиват в поезията на Маргарита Черникова. 

Александър Арнаудов 

 

ЗАДУШНИЦА

Боли ме някакъв спомен,
не зная чий, за кого,
както боли лист отдавна отронен
от вече склонило, сухо дърво.
Както сълзи окото на старец
без да задържа тъга,
просто измил е с китката здравец
в черквата своята крехка душа.
Случва се сънем, понякога вижда
млади коне да препускат,
точно тогава измамно безгрижна
душата за миг го напуска.
Търси листът да се върне на клона,
иска дървото филиз да разтвори,
няма го вече живият спомен
за скъпи, преминали хора.

 

ВИСОКО

Днес се извиках по име
да си спомни деня,
че присъствам,
макар на ръба на времето,
сякаш камък на върха на планина
всичко предвещава падане,
но няма да е днес.
Виждам полетата под мене
като раздрана плащеница
на парчета поделена между врагове
и някакви морета разпнати на кръст,
защото не познават правда и закони,
няма да си тръгна днес.
Добрият вятър ме притиска до гърдите си
да ме научи да летя,
извиках те по име, свобода.

 

*
Сърцето ми подскочи,
сякаш някой започна
да троши камък
и да търси
парче мрамор.
Залюля се
да пресява пясък
за къс злато.
Завъртя се в гърдите ми –
мелница,
хляб даде на всички
поне за петаче
и сега, когато
аз казвам обичам те,
нищо не значи!
И нищо не се случва.

 

КАПКА

Като водите на заровена река си,
бучиш, но не владееш,
повръщаш ситен страх и пясък,
а риби да летят копнееш.
Сънуваш бреговете си с тържища
и с най- красивите девойки,
една река с мечти не се насища
не стигат, щом са само твоите.
Последната дъждовна капка съм
изпратена да те изрови,
сега ако не закипи водата ти
след мен потопът няма да го стори!

 

НАДАЛЕЧ

Сега е време
на пресъхналите устни,
възраст без целувки.
Любовта ни липсва,
подгонен заек
в душите ни е,
ако те поискам.
Ако ме поискаш,
ловци са минали
и аз не зная
къде е краят
на тази призрачна гора
къде, начало на обичане.
Дишам страх и жалост
между сухи устни,
притулена във
сенките мечтая
дъхът ни да се събере
в една целувка.
Сега е друго време,
червените светкавици
напълват вените
на ужаса
и всички до един
сме бягащи
навътре в себе си,
далеч от другите!

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020

Comments

comments