Диана Димитрова – Скрабъл

Само студът и тишината са истински. Винаги закъсняваме за настоящето. Сърцето ни отдавна е изтръпнало в поезията на Диана Димитрова. 

Александър Арнаудов 

 

*
някъде там
където върховете на боровете докосват небето
погледът ми те чака за среща
някъде там
където тишината е разпънала палатка
ръцете ми имитират летящи птици
някъде там
световете ни могат да се слеят
без да прокървят

 

*
заселвам се в долината на слепоочието ти
където всяко мигване е катаклизъм
обичам екстремните спортове

 

*
измислям си светове които да поберат всичките неизписани думи
и онези неизговорените
топящи се под езика като горчиви хапчета
запълвам времето и пространството с тях
убивам облаци за да им направя място
стрелям по звездите…
замърсявам планетата с чували от неизпратени любовни писма

ако някой ден случайно се срещнем
ще ме познаеш по мастилените петна
които оставям при допир

 

*

На Ради

отчупена клонка в ръцете на бог си
дано да е пролет при него

до някога

 

*
между световете ни
думите отекват като ехо
и всяка следваща боли повече
вкаменелости от тях
се натрупват пласт по пласт в сърцата
и умират под ледовете на времето
някога някой ще ги открие
ще ги нарече артефакти на любовта
и подреждайки ги
досущ като игра на скрабъл
ще прочете
о би чам те

 

*
снеготопиш се в себе си
мога да поникна в ръцете ти
лале съм

 

*
леглото ми е сал в океаните на нощните ти сънища
където всеки път потъваме в дълбокото
удавници
които оцеляват прилепнали един до друг
на мокрите чаршафи
по разсъмване

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020

Comments

comments