Димитрина Желязкова-Етина – Пада слънцето

Слънцето пада и намираме края на времето. Дъждът отмива нашето съществуване. Напускаме душата си в новите стихове на Етина. 

Александър Арнаудов

 

ОБЪРКА СЕ КЛИМАТЪТ.
Човеците се побъркаха.
Идваш на среща
както се ходи на свиждане.
А после си тръгваш
и те гледа душата ти
от огледалото
за обратно виждане.

 

НЕЩО ПОВЕЧЕ

И знам, че съществува нещо повече
зад сладката извивка на устата
и зад затворените мигли на стремежа
да се изпълни, докато прелее
в една сълза с обвивката на чувство,
която свети синя като въглен
от разтопено в пазвата желязо.
Аз знам, че съществува нещо повече
и повече от всичко ме обзема
вълшебството от ромона на думите,
които се заоблят бавно в перли
и зная, че това е светотатство.
Пред копия на разума божествен
сред тази гмеж от умно критикарство
вървя, не мисля да угаждам,
дори не мисля да помислям даже
къде е мястото, в което ще загубя
товара от безценните съвети.
Защото съществува нещо повече.
И знам дори какви са му ръцете.

 

*
Малко ли бяха
малките крайчета
преди същинския край.
И съмнения, и въпросчета…
Няма отговор май.
Устремени домашните щъркели
свършват своя маршрут.
Сипе сняг. Сгъва клоните.
Капе цвят. Пролет. Студ.
А е нужна скритата истина.
Ще я търся отвън.
Пада слънцето. Слиза стадото
Хлопат хлопките. Звън.
Питам черните. Питам белите
с уморени очи.
Как овчарят научи стадото
да мълчи.

 

*
Преминах през страха.
След туй гнева
донесе ярост,
разлюля се буря.
На всички капки дадох имена.
Когато ме убиваше дъжда
не се потулих.
И ако дам последната сълза
за откровен и сигурен анализ
ще видят примесите от тъга
златиста радост,
матови кристали
на обич, на вина, на самота..
И всеки примес
е значим и значи.
Не смейте да ми казвате сега,
че някой е като сълза прозрачен.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020

Comments

comments