Боряна Богданова – Мъгла

Вдишваме мъглата и издишваме човек. Глезените на зимата са бели и се губят към тялото. Ръцете ни омекват в нощта с новите стихове на Боряна Богданова. 

Александър Арнаудов 

 

Мъгла

колко е лесно да изгубиш някого
вдишваш мъгла
издишваш човек
остават само две черни обувки
в краката на зимата
и от тялото към сърцето
ставаш невидим

толкова е лесно да изгубиш някого
глезените му са бели
и са твои

 

Жажда

Хората са разлики, но си приличат
по формата.
Шишета с крехки гърла
като на сърна или на тръстика.
Те са пълни догоре, до средата на себе си
или на дъното.
И други изпиват живота им –
самотата, скъсаната любов
и смъртта си приличат
по жаждата.

 

*
сега е винаги –
най-древното нещо
което ще ни надживее
дори повече и от хлебарките

 

*
важно е било да имаш някой
раменете ви да се допират
самотите също
но някой е променлива величина
а ти (и да си сам)
не си

 

*
Срещнахме се над облия свят – едно кошче
на ъгъла на Графа и Шишман.
Тя ни поздрави, не искаше пари,
а ние не повярвахме.
Очите ни – две цепки недоверие, присвити
в страх, че ще се убодат на нейните.
Предадохме си ниски, бързи погледи
и устните се отлепиха глухо с дъх на твърда зима.
Нищо не излезе.
Ръцете ни омекнаха в нощта и мокрите огризки.
Тя бръкна вътре да извади сух живот,
а ние го изхвърлихме.

Не я видяхме повече
и не запомнихме.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020

Comments

comments