Sprenger & Institoris – В храма на никого

Представяме ви последната експлозия на култовото ъндърграунд дуо Sprenger & Institoris възкръснало в огъня на вечния апокалипсис сред руините на новия век.

 

В ХРАМА НА НИКОГО

…атеистите често идваха в Храма на Никого, особено най-крайните, най-радикалните и отчаяни от тях: които смятат, че само Бог може да ни спаси, и жалко, че няма [Бог]. Те често и с устрема на най-вдъхновеното неверие, редовно правеха там своите Приношения пред Никого: пускаха вътре (а част от покрива липсва, и не се знае дали е пропаднал или отнесен, или нарочно така е проектиран и построен храмът, може би специално заради религиозните обреди на атеистите), та пускаха, освобождаваха завинаги по една малка пъстра птица – папагал или канарче – най-често (понякога много скъпа); която с най-суицидния си устрем и черен копнеж във гърдите, гълташе от небесния етер на свободата едри, тежки и горчиви глътки – като камила. Само че, тези птички не са пригодени да живеят в нашите небеса; никоя от тях не би могла да надживее зимата. Невярващите полагаха в това дълбок символичен смисъл: свободата непременно ще те убие [дори да не си свободен].

Те свободни са – съвсем – от идеали, и живота
не поддържат, те – на всяка цена – и нито пък
се взират в червеното и възпалено, му – окото –
огледало кърваво; не са заставали край неговия път;

не се съмняват в нищо, те, вече – тихи подземни владетели;
но покоят е техния дял, последно убеждение; намерили,
те  отговор – финален – на първата апория; без добродетели,
и без пороци заживели, по-тихи и невидими – от пепел;

съвършено мълчаливо. И се понякога, само, замисляли те
за съдбите на дърветата, дето люлки детски не стават,
а се превръщат във ковчези на копнежите и поривите – немите…

… през времето на Студената война и надпреварата в ядреното въоръжаване, полека се обособи едно доста затворено общество – подобно на секта – от хора, които смятат, че срещу оръжията за масово поразяване с тяхната катастрофична мощ, всяко друго оръжие, по-мощно, по-унищожително, убийствено, опасно – от една изсъхнала челюст на магаре – е напълно безполезно; ала с какво самата челюст от магаре става полезна, като че ли по-скоро не се знае. Сампсонитите – тъй се наричаше това общество – бяха настроени крайно есхатологично, и смятаха, че глобалният ядрен конфликт, е нещо, колкото неизбежно, толкова и скорошно: много; та започнаха да се въоръжават и те – с челюсти от магаре – всеки.

… на 08.12.1988 г., обаче, в Рейкявик – нали имаше една най-официална, почти приятелска среща между президентите Рейгън и Горбачов, след която постепенно започнаха да се затоплят отношенията между двете най-големи световни и военни сили; та вероятността за един възможен скорошен техен сблъсък, започна да затихва. На 08.12., освен това, българските студенти (и не само те) имат празник, който по онова време се отбелязваше много ярко и почти вакхически; та в нощта срещу девети група пияни студенти от консерваторията – но сампсонити, същевременно – нахълтали със Sturm und Drang в Храма на Никого, и отслужили там благодарствен молебен: извадили, всеки, своята челюст от магаре, и засвирили с тях – нали всеки знае – челюстта от магаре, е преди всичко музикален инструмент – идиофонен, перкусионен, много древен, при това… Докато музицирали, обаче, подпийналите момчета, съвсем отникъде се появил надпис върху завесата на храма: „И подкрепи ме само този път, о Боже!”1

Да, в Храма на Никого наистина стават чудеса [понякога], и в това няма нищо чудно.

–––––––

1Срв. Кн. Съд. 16:28

 

Върни се зад слънцето, сестро най-първа –
и вълните в душата си дива и сива завръзвай;
вятъра свивай във длан; за да летите със нея
в небето, над пъстрите мисли, когато се смее –

някакви; небето над Храма-на-Никого…

И щом за последно, етерът врати отвори,
пътя ти – напред и занапред – да пренавие,
тогава душата ми тихо оттам ще говори:

с гласовете на глухи вълни,
всяка – самотна останала
също тъй – няма; с тъгите им,
по устните чисти, застинали.

 

…Веднъж в Храма-на-Никого влетя един разстроен човек – толкова горестен, почти разплакан – колкото гневен; и се провикна, вперил безумен поглед към липсващия покрив: „Гди Бже!.., знам, че съществуваш; сигурен съм, че Те има – там, някъде нейде и навсякъде другаде, както и никъде, също тъй; знам го, защото Те мразя!

…И наистина, щом мразиш Бога, тогава това най-просто и веднага, директно доказва битието Му; в противен случай трябва да си пълен идиот – щом мразиш някого, нещо, което Го няма…

„Мразя Те! – викаше оня – Мразя Те!  И най-твърдо вярвам, че Ти също ме мразиш [малко, поне].”

Гд, обаче нищо не каза; Той просто отдавна избягваше да се явява, върши знамения или открива видения в храмовете на други богове, както и в Храма-на-Никого – най-паче: от уважение; защото в противен случай, поне един, някой, който е, по същество и всъщност – Никой – може да се окаже жестоко пренебрегнат и обиден.

За сметка на това, обаче, една абсолютно черна котка1, бременна с три-четири плевелни риби, взе че се обърна на югозапад, и  с гъза си – точно към лицето на развълнования паломник и се и*ра пред него…, защото явно, тя имаше си своя зор.

––––––

1Абсолютно черното тяло (АЧТ) е идеализиран модел, абстракция, използвана в термодинамиката и представлява тяло в термодинамично равновесие (т.е. има изотропно излъчване), което поглъща електромагнитно излъчване в целия диапазон (всички дължини на вълната) и не отразява нищо. (Уикипедия) 

Дълъг, пътят е, в нощта –  към истината;
ала нощта е кратка като път към Храма –
на Никого, или на обичта ти – позабравена,
като два-три ката знамена в изстиналата

повърня на миналото – по-непознаваемо
от радост, и невидимо…; дали все някъде
го има?..

Веднъж една Българска бяла свиня – наша стара, родна порода, развита главно в две направления – за мас и за сланина –  и, която принадлежала към първото от двете направления, се явила в Храма-на-Никого и захванала да се моли; още с първата дума от своята свинска молитва – „Ти…”, обаче, свинята усетила, че се присънва на поне трима души. Припряно завършила кратката си медитация и, с нетърпение отворила съновника на статията „СВИНЯ”, гдето лаконично било отбелязано: „Ако сънувате свиня – ще се радвате от сърце; ако сънувате, че ги гледате – здраве и изобилие; пък ако са много – пълно тържество; абсолютно и съвършено, непреходно преблагоденствие, земни наслади и небесно блаженство.”

 – Добре, доволна съм – си казала си свинята – Радвайте се на лика ми и утешавайте се с бледото видение на крехкия ми призрак.

Сетне благодарила на Никой и се разпаднала на плешки, бутове, гърди, джолан, филета, карантия.  

„Родена съм да знача!“ – допълнила, още, свинята.

Довери ми се и приеми ме,
довери ми се и в мене се яви –
в стихиите на умовете ми разлети
в твоя сън, оттатък дверите на клетото –
сърцето ти; на мен се довери –

защото аз съм огледалото на твоята свиня,
родено нейния, единствен лик, подпухнал –
да отразява; и жълъдите лъскави да хрупа
на надеждите и състраданието

… има, разпръснати по Земното кълбо, немалко хора, които и сега най-твърдо вярват, че Земята, всъщност, е плоска; Градът-при-Храма-на-Никого бе нещо като техен духовен център, нулев атрактор – място за поклонение, през което всеки минава, по възможност и по задължение – същевременно – поне веднъж в живота си; защото плоскоземците смятаха Храма-на-Никого за директно, най-некосвено доказателство, че планетата ни е плоска, нещо като диск: те правеха прости измервания и сложни изчисления, които недвусмислено доказваха, че той, Храмът, е така проектиран и построен, както би било невъзможно, ако Земята не бе била плоска; ако тя бе такава, каквато днес и децата знаят, че е, то Храмът със сигурност щеше да се срути на секундата, ако не и още докато го строят.

Тайнството, що отслужваха плоскоземците, бе малко причудливо-юродиво: те първо дълго скандираха – a capella и в речитатив – основните доказателства, че Земята е плоска, както и опроверженията, че е кръгла или някаква друга, след което вземаха един голям и кръгъл балон (от тия, с които играят децата), надуваха го хубаво и го пукаха с игла – да гръмне; след което казваха три пъти тихо: „Няма”. И си отиваха мълчешком.

Тъй, както трябва истината да е вярна,
измамна, пък – лъжата; тъй необходимо е,
да бъде живо и подвижно – времето; и явно,
този, който знае и живее само в своето съвремие,

за вечни времена, зазидан е във мимолетното,
във ефимерното; и насред никъде, нейде, в едно
непреходно, безпаметно „сега” – току-що пометнато,.

…веднъж един крадец, след като едва се измъкна от полицията – а беше се надрал с много плячка, цветни метали – включително, та ако го хванеха, щеше да стане много зле; реши да направи благодарствено приношение, или т.нар. „курбан,” но беше тоя човек, по вяра – християнин; а да принасяш благодарствени жертви пред Гд Бг, за това, че ти помага да крадеш, е тъпо. Тогава той се сети, че може да стори Жертва пред Никого; отиде, открадна 42 кг. графит от Магазина за графит: толкова, колкото са главите от Книга на Йов, занесе го в Храма на Никого и го остави някъде там, зад една колона, зад празна икона, една – т.е. икона, на която никой не бе изобразен…; сетне се поклони няколко пъти пред нея, като изпя „Богатите обнищяха”, „Хава-Нагила”, три пъти извика: „Бисмиллях” и един път – „Сокерес”. Графитът стоя там, стоя; сигурно и сега си стои: никой не го докосна – ни от Небесата слезе някой – ангел или божество, ни изпод земята, пък – демон, сянка или друг вид дух – се показа; и нито, пък друг човек се докосна или посегна някак на малкото евтино съкровище: Никой; тъй крадецът разбра, че скромната му жертва е приета.

От конвейра на Нощта Пак слизам;
на въздуха – сам – в тъмния склад –
да се побирам, в утробата празна;
там, рециклиран и раздразнен –
и като сребърна акула, от глад

да се мятам – ранена и сляпа,
докато пак утринта и деня,
не захапя

…Веднъж Храмът-на-Никого бе жестоко осквернен. Как може да бъде осквернен един Храм-на-Никого? – дори да се изс*еш там, то разбира се, на Никой не му пука, и Никой не бива поруган – защото това е Храм-на-Никого, все пак. Веднъж, обаче, в нощта срещу св. Валентин, двама гейове нахълтаха там – Храмът никога не се заключва и написаха с червило за устни, едно младо, ново момчешко име: Es Nekad Nebūšu1…, а от това по-груба гавра не може и да бъде мислена – както в джамиите и синагогите не може да има образи или изображения, тъй в Храма-на-Никого не можеше да има изписани или призовавани – имена; защото всяко име е име на Някого – няма празни имена; известно е, че според [Псевдо] Дионисий Ареопагит, всички имена принадлежат на Всеименния, и Незнаен, поради това – Бога; а това не е храм на Бога: Нему са посветени много и много храмове; това е Храм-на-Никого…

Написаха го върху един от пъстрите рогове в украсата на Храма, който, впоследствие бе премахнат; сега мястото му там е празно, макар и оформено, обособено с неговите очертания; просто един рог, що като го надуеш, мощно изтръбява думата „Ти”.

–––––-

1 Аз няма никога да бъда – (латв).

 

По улиците крачи някой в хладината,
както мракът – подир звездното ято;

и по-прозрачен от дланта на вятъра,
заспал – като дете пияно, край стената
полусрутена – на Храма;

нещо иска да каже [някому човекът],
ала няма го вече, няма – онова мълчание –
като етер – в което всяко изречение
отеква; пуста е, за гласа му –
всяка възможна акустика

Преди много години един пчелен рой, току-що излетял от матерния си кошер, се бе настанил в една ниша на Храма-на-Никого, вблизост до престола му; бе заживял там задълго напред. Наколо имаше предостатъчно паша, щом настъпи сезонът на най-щедрия цъфтеж, та пчелите събираха много и невероятно сладък, дъхав мед, с лек и приятно горчив привкус, макар. Той, обаче бил отровен или ‘пиян’, както още се нарича – съвсем като онзи, за който пишат Ксенофонт и Плиний Стари: предизвиквал временна лудост, по точно делириум – също както някои добре познати наркотици-халюциногини (напр., циклодол); който го опита, хапне дори съвсем малко, скоро започва да манифестира, скандира, танцува, пее, халюцинира – до пълно изтощение, после което заспива, омаломощен, а щом се събуди, не си спомня почти нищо. Известно е, при това, че пчелите-работнички събират цветен нектар, отдалечавайки се на най-много шестнадесет стадия от гнездото си; а на шестнадесет и много повече стадия от Храма, не растяха никакви растения, които дават отровен, пиян нектар; знаем също, че дори от такива отровни, дори смъртоносни плевели като арника, бучиниш, татул и беладона, пчелите правят съвсем нормален и съвършено безобиден, дори много полезен мед; и откъде идеше, тогава, силата на отровлението, що медът, събран в Храма-на-Никого, имаше – надали някой ще може някога да каже…

Още по-невероятното е, че жилото на самите пчели, пък, имаше способността да лекува странни и редки болести: веднъж група деца се опитаха да почерпят от пияния мед, но бяха жестоко нажилени, при което веднага и неочаквано се излекуваха от вампиризъм, от който страдаха дотогава, и си тръгнаха съвсем здрави, макар подути и отекли от чудната, лековита пчелна отрова.

Светлината ти нека да пее за мене,
ведно със пурпурната сянка няма –
на раздялата – която спуска се,
вечер – на Никого – към – Храма

Намерѝ ме, сутринта; роди ме като оправдание,
за да не се зачевам пак – от болката – наново,
и от делира ти да не изгрея като сивкаво сияние…

 

Храмът-на-Никого никога не се заключва – денем или нощем, затова там често нощуваха странници, бездомници, просяци. Веднъж там се приюти един много пиян човек и дълбоко заспа; тогава други, малко палави – вярващи и поклонници, си направиха с него такава шега: лакираха му ноктите на ръцете и краката, устните начервиха, очертаха им контур, сенки и спирала сложиха, и пудра – също тъй… Човекът, щом се пооправи, се прибра, без и да подозира на какво прилича; а като разбра, просто [пре]откри себе си [както и някои близки приятели от по-красивите].

А ти ли каза ми, че героична смърт, това е;

и трябва да се знае, да се помни: „О, Vatan!,

Vatan! 1 – до края…” Но героична смърт, обаче,
няма. Умираш, просто, като куче и за нищо,
и на Никого – пред Храма; и на предците –
рàди реториката пищна, от несмислени
тиради – истерични и несвестни; с нелепите
нейни канони пред ничия, някаква, празна
икона – без лик и без име; пред птичия ум,
със гениалните доктрини – на лозунги слепи,
и на концепции – от хебефрения – загинали.

 …веднъж един нефелим влязъл в Храма-на-Никого и се провикнал в молитвен копнеж към патрона му: „Ти, който си никъде, Ти, който си Никой!..,подари ми любовта на някое красиво, мило и добро същество – без оглед – ангел, демон или човек ще бъде то; и без значение ни възрастта, ни пола му; защото съм по-самотен и от Тебе, който и да не си Ти; въздай ми нежността на нечия крехка и крепка ръка върху лицето ми; подари ми дъха на блага и свежа плът, стелещ се в душата ми… ” И, съвършено изтощен, той паднал, заспал пред Престола, що бил [не]благодатно укрепен с някакви ничии мощи…, а те, мощите, се надигнали – а и не били нетленни; само кости, само скелет представлявали… и станало като в книгата на пророк Йезекил: костите се покрили със плът, с мускули, кожа и жили – и оживели само за миг, макар, дето протекъл около час, в който те познали тялото на спящия, приласкали го; и тогава сънят, дето той бил засънувал в този момент, се сбъднал. А в този сън нефилимът първо се видял умрял, а сетне, пък застанал пред своя собствен некролог, гдето пишело: „Завинаги ще те запомним, макар че никога не те е имало.”

––––––

1 Vatan – родина (тур).

 

… и на надеждата, в солената поема,
сърце не търсиш, разстроено и утаено;
и ни вода, ни хляб; та да живеят в него
враговете, отдавна отглеждани, и угоени –

като телето от старата притча за Блудния
син и за Бащата, за старото му отческо
ранение – най-първо и последно – по пътя
към Храма-на-Никого – кратък, но труден….

..веднъж един сумасбродший човек ми разказва: „Срещу Храма на Никого, нали построиха едно ново нещо; съвсем ново – днес го откриват. Та минавам си по пътя между тез две сгради и, като поглеждам към Храма, край който съм израстнал, той ми се стори мрачен, празен, хладен и непознат – най-паче; наистина, сякаш за първи път го виждах… „Ясно” – викам си: jamais vu; обръщам се към онова, другото, съвсем за пръв път, а то ми се стори тъй близко и родно, познато… „Тука, пък – déjà vu, да видиш ти – си викам – От едната ми страна – дереализация, а от другата страна – друга дереализация; изглежда, всяка реалност граничи с поне два-три, че и повече, вида небитие. За асортимент.

В нощта усмивката ти някой ще откъсне –
щом влезеш на моята ревност, в червената стая,
ненужния смисъл, където събличаш; пламък играе
в очите му, като утрото – самотен и невръстен.

…и пак към нея, и все тая – нощ, тогава 
отново сутринта завръщаш, и улавят
невидима, някаква, ничия сянка, витрините
оставаме аз и ти с нея, завинаги – тримата –

край Храма-на-Никого, някъде;
съвършено безименни,
и почти невинни

 

… един млад мъж, винаги в много строго и често – съвсем черно – облекло, за когото знам, че се покланя на сатаната; дявола почита, тò ест; най-редовно купува ацетон, разредители всякакви, препарат за почистване на графити… и какво ли още не; та отива, най-старателно-внимателно и търпеливо-бавно, премахва от стените на Храма на Никого, надрасканите там пентаграми, обърнати кръстове, стилизираните изображения на козел…, свастиките от всякакъв тип – всë: защото това не беше храм на сатаната [нито дори и на Хитлер], и пак не е – това просто е Храм на Никого, следователно, там се служи само на Него (последния); жертвата, що принасяше този познат сатанист, бе неговия скромен и невдъхновяващ, иначе – труд, ведно с цената на закупените химически агенти-препарати; защото, все пак, щом нещо е отровно, то надали е и безплатно, при това. Щом почистеше, човекът – всевъзможните, по снагата на Храма – цапаници, надписи, откровения; той се обръщаше нанякъде – съвсем без значение – накъде: на север или югозапад – не; за него главното бе, просто да се обърнеш; та произнасяше, тогава той следната молитва към Никого:

Аз, който съм все някой – съм самотен;
а Ти, който си Никой, Ти сигурно си още пò сам:
затуй, да съм те някога с нещо обидил –
прости ме [поне Ти].”

Дордето

мълчаливо връщаш се по пътя,
залиташ по туптящия асфалт;
със нежния му дъх, със тихия тътен,
в регистъра дълбок на сочен контраалт,

нощта,

с окото в жълто, възпалено, на лампата,
отгоре – гледа те; и гали, ръката
на ноември – с топлина открадната –
като последна останка от някое лято –

старинно и отминало; със ситна сол,
малко горчива, макар, засипва тъмата,
стъпките невинни на пустота – полугола,
една – дето, шепнейки, нещо пресмята,

настинала: количеството на душата,
останало, в гърдите на вятъра, след като
стихне – край Храма-на-Никого, той –
завинаги и по-нататък.

Един православен свещеник имал килер, препълнен със всякакви вехтории, събирани там от много и много години. Веднъж решил да го опразни от всичко ненужно, да го почисти и подреди; някои от нещата вътре – стари мебели – маси и столове, шкафове, врати, черчевета, както и един огромен скрин – всички изпочупени и проядени – на решето – от дървояд; книги, които намерил за безполезни, мръсни найлони и други пластмаси, овехтели дрехи и обувки… и какво ли още не, той струпал сред двора си и безцеремонно ги запалил; други, пък, хлопотини и вехтории, които, обаче, все някому и за нещо могат да послужат, раздал на съседи и приятели; разни старинни вещи, интересни за някой вехтошар, отправил по антиквариати и оказиони – хем припечелил по някой лев; ала останали му, за да се отърве и от тях – железни отпадъци, скрап – само за пункта за метали. Но в тоя ден той, пункта, бил затворен – незнайно защо; и си останал така много време още. Тогава йереят решил да ги принесе в безкръвна жертва пред Никого. Струпал всичко върху [не]мисления жертвеник в Храма-на-Никого, но преди да си тръгне оттам, решил, че трябва нещо да каже, произнесе, да се обърне към някого и, към Никого, по-точно; замислил се за кратко, та изрекъл, припял по пападически възгласа: „Твоя от Твоих Тебе приносяще о всех и за вся…”

И тогава пред смаяния му поглед желязото веднага започнало да корозира, тлее и да се топи в ръжда, и да се скапва; за минути се превърнало в купчина люспи и прах с невзрачен оксидно-кафяв, земен цвят…

Явно имаше нейде никъде някой, който владее над всички невъзможни светове, някой, който сам не съществува; значи – Никой – по същество, комуто принадлежеше Ничията сила на невъзникването, и дори – на унищожението.

Да сторя друго, още искам, но ще мога ли,
със словото безсолно и сърце – във огън?;
и нито кой ще – аз не искам пак да спорим –
щастието в робство продаде – където

дом не ще ти построя, и нито огнище
за тебе ще паля, ни нечий път към мен
ще доведе те – дорде в мъглата на дните
все сам обикалям край Храма-на-Никого.

В близост до, иначе – невзрачния – Храм-на-Никого, тържествено се издигаше импозантната, старинна и сецесионова – сграда на едно от най-елитните, с богата история и традиция – училище, което се наричаше Професионална Гимназия по Самота и Несрета „Емилиян Петков”. Веднъж учителят по химия изпрати двама от учениците – Võimatus и Arusaamatus1 – се казваха те – до ада, за да донесат оттам шепа сребърен нитрат, който се казва още „адски камък” – явно в училищната лаборатория той се беше свършил. Юношите по-предния ден бяха избягали от час, за да пропуснат контролното, и сега преподавателят им ги натовари с тази задача – хем като малко наказание за недисциплинираното им поведение и нехайството, хем да бъде от полза в обучението и на останалите. А всеки в Града знае, дори най-малките деца, че най-прекият път към ада минава през криптата на Храма-на-Никого; там имаше една лека врата от шперплат, която не само не се заключваше, но и беше винаги полуоткрехната, ако не и широко отворена, дори; минеш ли през нея, веднага попадаш в пределите на преизподнята.

Щом децата се завърнаха оттам – още след 10-15 минути, учителят взе една епруветка и, тържествено – като шаман или свещеноделец – се изправи и бавно рече:

„Към смес от сребърен нитрат и амоний прибавяме формалдехид; загряваме, след това, на спиртната лампа… И тогава сребърните йони се редуцират до метално сребро. И нека, да същото сторим и с адския камък, от който са направени сърцата ни.”

Сетне хвърли посребрената епруветка в кошчето за боклук и звънецът би.

Ти питаш ме къде заспива светлината – там ли,
където със клавишите си, в здрача, пламнали,
пианото самò засвирва в тишината на изгнанието…,

Защото любовта заспива пред вратата ми,
отсам градината, с омраза насадена,
където избуяват кървавите ни мълчания –
лианите на гордостта разлистват се, зелени…

А после хор от крепки гласове ще ти поръчам:
да тичат подир истината, и да питат: 
защо като змия в тревата се изплъзва,
преди копнежите да я потъпчат
със копита…

В двора на Храма-на-Никого растеше една гъба, която расте само тук – абсолютно ендемична беше: малка, невзрачна синя гъбка, колкото безобидна – толкова и безвкусна; ала беше тази гъба смъртноотровна, единствено за себе си, макар; затова и се нарича така – Самоотровна гъба,’ т.е., ‘Venenum Sibi Conscivit’

 – малка, невинна гъбка, която няма близък род, ни семейство; ни в системата на живота, ни в неговия хаос; расте бързо – за дни, ала в това тясно вместилище на жизненото си време, тя отделя алкалоид, който щом се понатрупа – просто убива гъбата; отравя я, по-точно казано. Местните знаят за чудното вещество – мощен халюциноген, във функционално отношение – сходен с индолните психозомиметици – LSD25, псилоцибин, мескалин, салвинорин…; затова не много често – само, като преценят, че слънцето е достатъчно синьо, събират – в полунощ или в полуден – засъхващите, вече гъби, които имат, обаче и още едно странно свойство: да предизвикват някаква непреходна хипермнезия с метафизични измерения; т.е., да усилват паметта толкова много, че човек освен всичките си някогашни спомени, потънали отдавна в килера или сметопровода на душата, освен че си ги връща; но придобива памет и за неща, дето никога не е ни имал [в летописа на нищетата си], ни знаел.

Това свойство на Самоотровната гъба, Venenum Sibi Conscivit,  не останало незабелязано; и скоро в Храма започнали да се стичат пълноводни множества поклонници, сред които бързо се установил, а сетне – и да се разпространява, започнал – Култът към Никого; пасомите идели, някои – смирено, други несмирено; някои палели по свещ, други палели по несвещ (т.е., палели нещо друго, напр. чорапи), някои пък, пишели на листчета дълги, други – кратки – молитви към Никого, които веднага после изгаряли – така било сигурно, че молитвите им ще бъдат чути, по-точно – прочетени – единствено от Никого; някои идели със скромни или със щедри дарове, други – с пълната си бездарност. Всички, обаче, еднакво се подреждали с вълшебните печурки [както се наричат на македонски] и паметта им, ведно със самата душа и живота, въобще – изцяло – при това, се обновявала; защото с паметта, понякога се ражда и смисъл.

Добре дошъл в Страната на тъгите, Ти –
брате северен, варяга огнекос и синеок:
ний, подтиснатите инквизитори – с гранита –
те приветстваме – на Храма-на-Никого –

и ти си като нас – неоцелелите във своя ден –
потърсили, отчаяно, към бъдното – пътеки;
до нас навеки остани – за други времена родени –
ония сме, които без посока впускат се – далеко,
по урòдната, родна земя – цвят запролетèн – 
същински – на отчужденията…

Някога, преди много есени и зими, една цяла година в Града-при-храма-на-Никого, продължила една страшна продигия – черна и непреходна, сякаш: в тази година, заключена между първите дни на две ранни есени, нито едно живораждащо същество – там и далеч наоколо, не родило нищо друго, освен дъждовник, или няколко – от всичкия добитък – едър и дребен, що човекът отглежда, всичките женски животни; и всичките женски – от горските, полски, градски – всякакви – обитатели; всички раждали само по един и повече дъждовници. Дъждовници раждали и човешките жени, само че мъртви – явно не е добре за дъждовника да попадне в женска утроба…

… Тогава група клептомани и еколози се събрали в Храма-на-Никого, за да отслужат молебен, като за целта заплатилили две мини (= 2 х 436.224 g) сребърен нитрат, или така нареченият „Адски камък”, като такса, в общината. Церемонията била много продължителна, тържествена, пищна и сложна, а в самия ѝ край, един от клептоманите и един от еколозите поставили в средата на Храма два електрода от благородни метали и пуснали по тях някакъв много специален и рядък електрически ток, при което помежду им блеснала огромна електрическа искра – същинска малка мълния. Това, като че ли помогнало, най-сетне, и дало своя решаващ принос за възстановяването на естествения ред и природна хармония, та на 02. Х. на втората есен (когато, инак, се отбелязва денят на свщмчк. Киприян Картагенски – който бил зъл магьосник, преди да зареже всякаква теургия и гоетия и да стане християнин, епископ на Картаген, и мъченик за вярата, впоследствие), та на 02. Х., една котка се окотила под Трона на Никого, раждайки за първи път, след толкова време, вече не дъждовници, а съвсем нормални и прилични котета, при това – цели четири. Годината, пък, изтекла до тогава, в която не се родило ни едно дете, била наречена „Нулевата година,” ала всъщност, тя била началната от новия календар, който бил съставен тогава, за да отброява и отчита дните, що остават до Първото-пришествие-на-Никого, или до някое друго, очаквано в есхатологичен екстаз – грандиозно събитие, финално, с епохалното му значение, което да бъде определено по-нататък, впоследствие, в движение.

Изнизват се мигове – празни
и мазни; кухи минути летят;
световете, все по-еднообразно
се въртят, до мига, преди да се срутят –

пред лицето ти, когато те няма;
и тиха, и невидима, за вятъра, дори –
в Храма-на-Никого, сама застанала –
една от многото най-малки дъщери

на Патрона му; по-далечна и бледа
от спомен, по-чужда от огъня.

Много хора таят в сърцата си някакъв копнеж, търсене в хоризонта, и в единствената възможна посока – тази към него – на някакъв последен, нулев, неотменен – екзистенциален атрактор…

Мнозина, напр., в това отношение издигат като принцип, Смисъла:

„Излизам навън, в смисъл – тръгвам от къщи; право към тебе, в смисъл – насам.”

Други възприемат като най-радикална, но и най-фундаментална – ценност, по-скоро Значението:

„Излизам навън, значи – тръгвам от къщи; право към тебе, значи – насам.”

Някои наливат – денем и нощем – елей във фенера на Диоген (Киник), поемат го и тръгват да търсят Човека:

„Излизам навън, човек – тръгвам от къщи; право към тебе, човек – насам, човек.”

Мнозина искат просто малко разбиране и ежевременно търсят само това:

„Излизам навън, разбираш ли, тръгвам от къщи; право към тебе, разбираш ли – насам.”

Не са никак малко и ония, които имат нужда от, и дирят, най-паче – някакъв образ и образец на особен вид майна.

„Излизам навън, майна, и тръгвам от къщи; право към тебе, майна; в смисъл – насам, майна.”

Веднъж към Храма-на-Никого, от петте посоки на света, се впуснали, полетели – множества човеци – от изброените; всеки – от неговия си край по земята и откъм тамошния хоризонт; изтощени като оня войн, що пръв пробягал Маратона, та задъхан, викнал: „… ние победихме!”, след което издъхнал…,

и те викнали, като в хор и ведно, следната запъхтяна молитва:

„Разбираш ли, Майна; в Смисъл – Значи ли нещо за Тебе – моето име, Човек?

…и само няколко, остават, единици тишина –
сред есенното крепко злато на раздялата,
сред времето протяжно на древната вина –
стаени във очите на нощта, която, цялата

изгаря с теб, преди да те докосне истината
с хладните си устни – мраморни и стиснати
във своето гръмко мълчание – леко отровно,
с тежките си парадокси, антиномии – безбройни.

Веднъж в Храма-на-Никого един просяк се провикнал в екстатична молитва: „Ти, който не си Никой!.., научи ме, моля те, да отделям лесно спорното – от безспорното и разрешимото – от неразрешимото; а също тъй, и недействителното – от невъзможното; реалното – от доброто; истината – от реалността; съмнителното – от неочевидното; неопределеното – от непознаваемото; видимото – от явното; незнанието – от невежеството; познанието – от неверието; рационалното съмнение – от ирационалното [само]мнение; измамното – от лъжовното или противоречиво положение; а убедителното – от доказуемото; силата – от насилието…”

Известно е, че има такива гласове в небесния етер да се носят, които не принадлежат на Никого; защото се знае и, че когато диханието много силно се сгъсти, то се превръща в глас; а в по-горните слоеве на небето се носят гъсти облаци от натрупани дихания на хора, животни, птици и риби, които под действието на непонятни, засега, атмосферни сили, толкова се сгъстяват, че се превръщат в гласове, обикновено – безсмъртни. Предполага се, че именно тези гласове чуват душевноболните, както и далеч не само те…;

…защото в отговор, просякът веднага дочул отвсякъде един точно такъв глас: „Това може да бъде тогава и само тогава, когато и ако, в непонятното разпознаеш невъзможното; в задължителното – излишното; в позволеното – безполезното; в урòдството – естеството; а в неестественото – коравата ядка на нормата, с нейното винаги живо, по-жизнено, даже от времето – и зло сърце… и най-сетне Твоят гняв ще се превърне във възторг. Обаче, наполовина.”1

––––––
1Срв.: Франсоа Вийон, ‘Балада за конкурса в Блоа’; Превод: Пенчо Симов ;. Написана през 1458 година. Тогава Вийон прекарал известно време в Блоа, в двора на Шарл д’Орлеан, който уредил поетичен конкурс за балада, започваща със стиха „Край извора от жажда ще загина“.

 

Аз белият съм, ред в тетрадката унила на съдбата;
Аз съм над пустините, в сърцата – вятърът златен;
огнено име в душата ти, вписано и заличено – аз съм.

Ти – през вените ми – нож, разплакано време;
Ти – призрачна обич с отслабнало зрение,
Ти – като мъка – дълбока – запенен въртоп;

странен синтезис сме ние.

 

Известно е, че като застане човек в средата на Храма-на-Никого, в мига, когато вечерният здрач губи, сякаш завинаги, своята размътена прозрачност, която сменя се с тъмнината, разпалвайки нощта; и се провикне: „И ето, аз виждам кладенците и реките, доскоро пълни с ледено-студена вода, по-бистра и чиста от новолунен мрак, сега преливащи от собствената ми хòла – тъй горчива и гъста – неспособна да отрази никоя светлина на най-крехката надежда в анархията на звездното небе…, ни лъч от съвършенството на хаоса и хаоса на съвършенствата; собственият ми дъх ме дави и отравя, превръщайки се в блажна и черна алкидна боя, а сам се втурвам в безутешен спринт подир смъртта, та да попитам нея за смисъла на живота…,” то в отговор обезателно ще чуе, макар и от Никого, но като заливан обилно с безкраен прилив от неразбираем паратимен кикот, думите на Лукреций:

Да, действително, „…печално е как, понеже учението на самата Истина, изглежда твърде мрачно…, тълпата ужасено се отдръпва далеч от него (срв. Lucr., ІV. 11–21), без да може или иска да разбере, че нашият век е сломен; и земята, която е създала всички неща, и е родила огромните тела на дивите животни, сега е изтощена и едва може да създава (срв. Lucr., ІІ. 1150–1153); душата ти се втурва към най-вълшебните планини на Африка, да търси шепа миналогодишен сняг… [И по това си приличате с Тил Линдеман1].

–––––-

1 Срв.: ‘Sehnsucht’, 1997:

 Lass mich deine Träne reiten
Übers Kinn nach Afrika
Wieder in den Schoße der Löwin
Wo ich einst zuhause war

Zwischen deine langen Beinen
Such den Schnee vom letzten Jahr
Doch es ist kein Schnee mehr da…”

… А слънцето бе стар небесен градинар
и сутрин оплевяваше звездите                    
прочистваше лазурите от тъмнината
усмихнато проточваше лъчите си

тогава с бодра крачка идваше денят
и малкото си братче – утрото
все водеше, той за ръчичка весело
на хоризоната го оставяше да поиграе

още малко.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020

Comments

comments