Ивайло Мерджанов – Гробовната нула на тоталното заедно

ВИНАГИ БЛАГОРОДНИТЕ

« Анархистите или се самоизмамват, или не знаят какво приказват. »

Йосиф Сталин

« Никое правителство не може да има обединена нация
без да контролира ума на хората си. »

Харолд Ласуел

Понятието за цялото, неделимото и единното «общество» започва да има смисъл само погледнато от тоталитарните висини на властовата амбиция. Мечтата за «единното общество» и «обединения масово народ» са широко прокламирана цел и идеал най-вече за дисциплиниращия устрем на притежаващите властта. Всеки опит за пълна обществена «мобилизация» и тотално «единение на хората», всъщност е опит на определена власт да ги контролира и насочва накъдето поиска. Ако обществото съществува в чист вид, значи вече има кой да го контролира и управлява. От перспективата на елитарния йерархично-властови връх хората са «маси», които трябва да бъдат «консолидирани» като общество, докато за всеки истински индивидуалист и свободен човек актуалната реалност на «обществото» е анонимната и безлика тълпа, с всички произтичащи от това последици. Тълпата не може да мисли. Мисли отделният човек, самостоятелната личност, стоящият встрани и дори отчужденият далече от «масите», «колектива» или «широката общественост» индивид. Мисли човекът, а не организацията, корпорацията, партията, класата, общността или групата. Идеята за абстрактния колективен разум, целокупния народ и общовалидните за всички истини и «ценности» е заблуда, хронична PR измама или просто бягане от отговорност пред истината и познанието. Концентрираната власт влиза в противоречие именно с личната свобода. По самата си същност властта има склонността да се самоусилва и да разширява обхвата си, като използва всички възможности за премахване и ограничаване на личните свободи, независимото поведение и самостоятелния избор, път и мислене. Не свободния индивид прави възможна диктатурата, а точно обратното: груповата реалност на тълпата я създава и извиква над себе си, премахвайки уникалното у личността, свободния начин на разсъждение, и индивидуалната неповторимост на всеки човек. Не дисидента и усамотения независим мислител, а именно масовизираната груповост на тълпата издига своите водачи, кумири, властници и диктатори, а те се нуждаят от превърнатите в униформена цялост обществени маси, за да държат и управляват вече «обединените» под своята власт. При този процес на властова «консолидация» и обезличаващо уеднаквяване на подвластните, лидерите гръмко и без доказателства се представят за мотивирани от най-благородни намерения «обединители» или направо «освободители» на хората. Призивите на властта за обединение и единство около нея, всъщност са призиви за подчинение и маршируващо следване на нейните нареждания и политики. Тези призиви са послания за неразсъждение и отказ от индивидуалната свобода, чрез предаването й в ръцете на издигнатите по йерархиите авторитети, функционери и управници. Властта не си задава сериозни, същностни въпроси, но си създава образ на вездесъщо притежаващ Истината силов център, който често дава «решения» и «отговори» като спуска празни от съдържание мобилизиращи лозунги, идеологически доктрини и послания, скриващи истинските проблеми. «Обединени» в реалния свят на политиката на практика означава неразсъждаващи и управлявани. Единството на «всички» означава безотговорна колективна и обществена готовност за поредния господар. То е непряка, но истинска покана за всякакви авторитарни, униформени и обратни на свободата режими на съществуване.

 

МАЛКА СПРАВКА

 

/българия е фашистка държава

васил прасков/

 

Да си припомним ли че българската политическа действителност след Освобождението е повече от брутална? Хайде да разгледаме един пример, който би трябвало да ни накара да се замислим. Приетия от българския парламент в началото на 1924 г. ‘Закон за защита на държавата’ се оказва толкова удобен за всички във властта, че просъществува повече от двайсет години. Да си припомним ли че този закон е прокаран от хора дошли на власт чрез военен преврат? Да си припомним ли и нещо далеч по-зловещо: че по силата на същия ‘изключителен наказателен закон’ в милата родина са ликвидирани и Христо Ясенов, и Гео Милев и Никола Вапцаров – заедно с неизвестно колко още хиляди други хора. Да, тук. В България. И не говорим за Народния съд, а за времето преди 1944 г. Христо Ясенов е арестуван по ‘Закона за защита на държавата’, водят го в полицията и оттам е обявен за ‘безследно изчезнал’. Гео Милев е извикан за ‘малка справка’ под същия този закон и от същата тази нашенска полиция. И оттам просто ‘изчезва’. На палачите им се е искало да е ‘безследно’. Обаче става друго: ‘останките му са открити през 50-те години на 20 век в масов гроб край София… Разпознат е по изкуственото око, поставено му по време на операциите в Германия. Белезите от насилие… доказват, че Гео Милев е бил брутално удушен с тел.’ Да си спомняме ли и за Никола Вапцаров, който е арестуван, съден, осъден и убит по силата на познайте кой закон? Да си припомняме ли изобщо всички ужасяващи последици, до които е довеждало и може да доведе облеченото в закон извънредно желание и право на властта да се разправя с когото си поиска? И че всички репресии винаги са били оправдавани и прикривани от закон? Да си спомним ли и мисълта на Паскал – че като не могли да дадат сила на правото, хората дали право на силата? Времената са други, казвате. И няма нужда да си спомняме за никакви такива зловещи закони, съдби и събития. Добре. Няма да си ги спомняме. Ще си стоим у дома. Това е нещо като наш национален спорт. В него сме наистина добри.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020

Comments

comments