Марин Маринов – Домът

Твоят сън, от твоята страна е смайващо красив. Дори ония, които не са виждали море, ще закопнеят, защото ти го описваш отвътре, преживяваш всеки негов стон. Няма друг маринист в съвременната ни поезия да го прави така!

Маргарита Черникова

 

ДОМЪТ

На високо място покрай малък град
изградихме дом с червена пръст и слама.

Аз гледах как унесено потъва с мен
чак до глезените в жилавата глина,
разпръсва сламата, реди на слънце приготвените тухли
на поляната, все едно това е правила с години.
След обед от умората полягаше встрани, сред лютичета
и диви макове, косите й обвиваха стеблата им в съня
и ставаше едно със тях, дори си мислех, че може да потъне
във пръстта с настъпващата есен.
Така и не разбирах, всеки път, откъде долитаха насам
тези сини пеперуди – цветен облак над отпуснатото тяло.
Понякога се сепваше, оглеждаше се плахо
и рязко вдигаше ръцете си нагоре, сякаш да прогони някого.

На покрива положихме тръстика и тънки плочи
зеленикав камък, от кедрово дърво направихме вратите и прозорците, наковахме и веранда със навес,
и когато всичко бе готово тя тръгна през тъмнеещите хълмове към планината – светлата й дреха потъваше и се изкачваше
като платно, додето се изгуби в здрача.
С дни я чаках да се върне.
Пак на свечеряване, донесе снопчета от корени
и в кипящото котле направи багрила за къщата.

Варосахме стените в бяло,
в синьо оцветихме стените и прозорците.

 

19

Близо, по-близо, дъхът ти…
Автографът на очите ти, вдълбан в сърцето ми.
Самотен бряг, дълбоки пещери в скалите
и пукнатини за плача на вятъра;
мъглата се надига от морето, висока и красива.
Губя те, губиш се –
солени ветрове, гласа ти…

 

21

Виж лодката, която излиза от устието, любов моя,
горчивата тъга на вятъра в полюшването на тръстиките, бягащите птици;
морето я поема в бавния си ритъм с шествието на делфините,
цялата в цветя и опънати гирлянди, с празничните факли
по носа и на кърмата,
но този сън не е твоя, не, не е от твоята страна!

Сребристо-синьо, синьо, мастилено в подножието на вълната –
не и тази светлина по залез, с падащите птици от розовия облак, който премина, огънат от вятъра
и една статуя от воден прах, с тихите очи на мъглата,
толкова високо по гребена:
„защо ти трябваха душите ни?“ –
мъртвите езици не помагаха в молитвите, но оцветиха думите
с друго упование;
колко време ни трябваше да обърнем грота* по вятъра, още малко,
едно натягане на въжетата само, едно издигане,
така близо до божите нозе!

*грот – мачта за управление на централното платно

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020

Comments

comments