Лъчезар Лозанов – Неизмито стъкло

Покрай рождения ми ден измъкнах едно стихотворение от 1979 г., когато се роди тя беше голишарче – почти се събираше в едната ми длан. Е, сега стърчат над мен… Това е от първата ми книга „Скъсай опаковката!“.

ДЪЩЕРЯ МИ

Мое синьо момиче,
мой континент неизследван,
две езера и потъвам със поглед,
риба прохладна. А твоето дъно къде е?

Ти – моят единствен извънземен изход
в тоя свят, опакован от собствената ми кожа.
Сега, каквото и с мен да се случи,
няма кой да ме счупи, копие мое,
няма кой да ме счупи.

Чаша, пълна с живот, със прозрачност и време
изтръпвам понякога – хала минава и скъпите
съдове взема.
Между възглас на радост и възглас на ужас
вървя колебливо
ние сме в този живот, даже после съвсем да си идем.
Това, което “било е”, “е” – е еднакво
с “е” и “ще бъде” след сто и първото лято.
То е тук, то ни гали със клони въздушни,
очите ни виждат жалката улица, храст или
кофа боклуци.
А минаваме всъщност през великолепна
невидима сграда,
растения, звуци, платната на улица “Радост”,
всичко се движи, минава през нас, съществува,

ликува и страда,
неочаквано, даже съвсем непонятно.
Моя малка извънземна, несъгласна със мен

магистрала,
вбити сме в сърцевина, която е черна и бяла,
още сме тук, дори да ни втриса от злоба –
сърцевина, наречена живот. Цвете мое!
Наречена огън.

Лъчезар Лозанов

 

Изцяло

В метрото влязоха
бял сляп и лабрадор, искрящо чер.
Без дума
освободиха се места наоколо –
невиждащият седна, 
кучето подложи лапа,
сложи глава, взряно нейде в себе си.
Стояха уязвими,
облечени в непоканена доброта,
всеки поотделно прикован към своя точка,
но поверил се на другия
изцяло.

 

Юмрук

Все някъде се притаява
юмрук във вътрешностите на порцелана –
сгъстено зарче с хиляди иглички.
Вирус на хазарта напосоки търси
разчупването свое,
вълнàта с нова светкавична физиономия
на нокти ни изправя.
Търкулнат съм и аз за малко
във тази преживяща уста
на думата ленива „Обичам те!“
Безшумна крава,
да издоя от нея многото души,
които притежавам
и млякото във чаша порцелан да ти изпратя.
До теб,
насред нестихващото таралянкане
във някоя континентална гънка.
Край брокатни храсти спри,
не може детството да не засяда
като бутилка с нещо твърде дълго плувало.
Счупвайки я, вирусът се втурва,
светкавични физиономии отлепя, марки на писмото,
и разгъва свития юмрук във вътрешностите на порцелана.
В магазина за стъкло
един от слоновете се събуди.

 

Неизмито стъкло

Лицето ти беше направено
от целувки, предназначени за друг.
Не че се затрогнах веднага –
много бавно ме просмука
това, което не беше лице в теб.
Малко са хората,
които присъстват във мен
като пейзаж отвъд.

Трудно се обхваща лице с длан,
за да прокараш прозрачна следа
върху нечистото стъкло на живота.
Неизварени хирургически инструменти,
заключалки и откачалки,
играта карамбол –
кланицата никога не се е правила, че отсъства.

Твоето лице изтрива нагоните за съхнене
върху повърхността на времето.
Отърка се о моите фантазии,
продължи покрай цистерните със нафта
удари огромния плавник на океана,
проблясвайки с неясни просветлявания риби.
Дълбоководни хищници – фантазии,
картофобелачка за сезони.
Одираш люспите им за петаче
и проиграваш кожата на есента.

 

Ми-17, Разлог

Не трябваше по този начин.
Отвесното небе
се заби в летателното тяло.
Толкова пъти отнасяше по 3 тона вода
това туловище,
откъсвайки я от естествената ѝ среда,
издигаше я над летящи риби,
над ерупциите, паметта,
за да просне хладност,
лепкава протяжност
върху най-първичното състояние –
плазмата, обменът,
игрива и остра забава.
Само веднъж се случи –
органичността на света се сгромоляса.
Боровите свещи, въздухът,
намотан като фитил около витлото…
дръпва планината,
която се разхожда по небостъргач.
Кит на въдица подметнат
спинингът,
развитието, антиразвитието,
еволюцията уголемява пръскачката за светлини,
сякаш обяснява неразбираемо
за безпорядък, пръснати неща,
които доскоро бяха хора
и очакваха да се завърнат у дома
не по този начин.
Не
по този
начин.

 
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020

Comments

comments