Неполучени и неизпратени думи, монолози, търсене на себе си в отпечатъците на времето – единственият виновен на местопрестъплението на близостта. Надежда Тошкова и хоризонта на мислите ѝ във февруарския брой на списание Нова асоциална поезия.
Ива Спиридонова
Съдба
поне веднъж
да бъда стих желая.
дори да стана
оставам непрочетена
*
лицето ми
е пергамент на времето
всяка бръчка
е мълчалив отпечатък
на истината
Вина
съвестта е
състезание
по самозалъгване
*
В хоризонта се взирам,
себе си виждам.
В себе си гледам,
хоризонта откривам.
Сливане.
Така, прекалено вглъбена,
ми убягва от взора ръката,
чертаеща хоризонта.
И мене.
Неизпратени писма
Думите ми за теб така са далеч,
както ме чувства сърцето ти –
съществуват някъде
(по твое желание),
само с едното усещане,
с което искаш да видиш
в действителност колко сме близки,
без да докоснеш онази опасност –
да ги получиш наистина.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020
