Веска Георгиева – Не намерих слънцето

Не намираме слънцето в насилието на самотата и свирим мрачно, и протяжно живота си, като хипнотизирана от сърцето, виола. Музика и текст: Веска Георгиева – на апокалиптичната подземна сцена на Нова асоциална поезия.

 

*
грамадни вълни
срещу мен –
като хипнотизирана
виола
мрачно мълча –
и един камък
колкото цял един живот
скитащ се с корените
един безучастен камък
побит в реалността
където да склоня глава
сякаш умряла
в стиха
ако ме питат
не намерих
слънцето

 

*
спи езерото –
и вълничка
не потрепва
само
бял лотос
се разпуква –
душата
ти

 

*
такова насилие
на самотата –
удря ме по опакото
на дланите
задушава
с химерите
на живота
с раните
и увяхналите цветя
видях как някой
влачи към
мен светлината
обикни ме
и светлината
ме заобича

 

*
кармата
е гадно нещо
дразнещо
и объркващо
важното е да оцелееш
на пустия остров –
вълците
са наредени
в кръг
около огъня
и чакат да загасне
а има още много път
до златното руно

 

*
между думите
на стиха
се появява
една роза
после изчезва
като се родих
отново
розата започна
да цъфти
помъдряла

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 25, декември, 2019

Comments

comments