Емилиян Иванов – Песните на Софосбувир

нали те намерих в сърцето на вятъра; нали ръцете ми те взеха от купела на бурята; нали грабнах те от пламналите длани на дъжда; нали те отнех от утробата на студения въздух; нали те извиках от скута на фъртуната; нали те призовах из ръцете на градушката; нали те издърпах от ноздрите на урагана; нали те приех от плащаниците на мъглата; нали те откъснах от класовете на здрача; нали те откраднах от жадните шепи на нощта; нали те изведох из дълбоката памет на мрака; нали те вдигнах от постелята на меката пепел; нали те сричах в текстурата на студените морета…

Емилиян Иванов

 

ПЕСНИТЕ НА СОФÓСБУВИР

 

СЕЛСКА ПЕСЕН

Земята е напукана и жадна,
със прашното лице на сушата,
изпръхнало от вятър непрохладен,
посивяло – и смъртта се гуши там,

нагоре въздига се тежко дихание –
предпоследното, що изпълва простора,
то – по-горчиво от бавна отрова; и бълва,
тя своите стонове – с болка и горест –

от черно безплодие; угаснала е в нея
силата да ражда – забравена идея
на порива, голия – болен, от жажда
задавен; и от непонятната ирония
на онова безкрайно – лятото.

 

ВЕЧЕРНА ПЕСЕН

Угасват, накрай, цветовете, полека, на вечерния вятър,
и става му черно лицето, а гласовете летливи на совите
пак тишината разреждат, по-лепкава, инак, от захар,
дето покрива и сякаш удавя, дори, имената – най-новите –

названия на мрака: имена на цветя и на птици,
на малки и болни деца, на пияни лисици –
пред моето лице, като черни стъкла – имена –
разпиляни; нощем светлината е токсична,

а сенките зад нея – гневни и хищни, безлични;
и няма никоя от тях познание, разбиране
за собственото си мълчание…

 

ДЕТСКА ПЕСЕН

На маймини не очаше, старуната, с виждите1,
но хораше пак чувата – със песничка започвам;
но, като пийнали – залитат думите ѝ, чак и
блъскат се една във друга; та ми се струва тя,

объркана, май, малко; и аз се питам: има ли,
дали ще може някой, да ми помогне някак,
и малко ред да сложи във стиха ѝ кратък,
ала толкоз овъртолен, сложен?..

1Срв.: Чуковски, К., От две до пет, Варна, 1982, стр. 339

 

ПАТРИОТИЧНА ПЕСЕН

Не искам, рòдино, да си отечество за никой друг,
дори за братята и за дедите ми; а и не бива тук
от вятъра да се поклаща леко, нито люлката на
синовете ми, ни родната си песен, щом захвана,

аз искам друг да я подема и припява, освен ехото;
и моето съкровище от есенни листа – несметното –
със никого не искам да разделям; ни мойте ветрове
за другиго да пеят; нека, да твоето име, не позове

ничий глас, освен моят, Родино!… –
за да мога да зная, накрай,
че със мен, и ти си се споминала.

 

КОМСОМОЛСКА ПЕСЕН

Младостта е винаги към миналото устремена,
над което още, сигурно, се вее знамето червено,
със цвета му винен и емблемата позната –
където и самата светлина, дори, е сляпа,

а всичко видимо – измамно и далечно, някак –
халюцинация в мъглата, лепкавата – на делира,
в безкрая му, дето, от тежкия зной душата завира,
петна оставя, по сърцето – черни, мазни – мракът;

ювенилната ни вяра не намира си състава,
губят се и се размиват, наивните ѝ очертания;
останало е само някакво объркано – призвание –
неясно, смътно, и без назначение, без съдържание.

 

ПИЯНСКА ПЕСЕН

Със много малко, по-малко от живота,
е горчиво виното; ракията, пък – по-малко
люта от съдбата; било е винаги така, защото
с горестта, тъгата – болката е наша майка –

втора; в тоя век, с единствения негов ден,
от кървав съсирек – по-черен, от содомска земя –
по-горък и солен; а всеки миг едва се преживява –
все по-плачевен; всяко време – за страдание

е дадено, предписано, явено; и блед, безличен,
болен, жалък – краят му, задавен от тежка,
отровна утайка, със привкус и мирис метален.

 

МАРШОВА ПЕСЕН1

Вдигнете знамето високо и нагоре – да се вее;
че в сянката с цвета му земен, нека аз посмея,
под крилото му да се зарадвам2, ако не – завинаги,
поне до Края, и дотогава, докато все още има ги,

пред нас, застанали –

онези пламнали идеи, в които се сърцата оросяват
и живеят; и разчистете – за батальоните кафяви –
булеварда; дайте път и перспектива – на щурмовака –
хоризонт: не бива Новата ни ера – по-красива – в мрака,

вече да изстива – утринен – и да умира; знамето – нагоре;
сърцата високо – ний дошли сме на света, за да се борим,
дори живеем, може би – за да загинем; макар и да заченати,
сме ние, от пепел човешка, и мъртва вода – солена, но гнила.

1Песента включва мотиви от т.нар. „Horst-Wessel-Lied“ – неофициален химн на Третия райх
2Срв. Пс. 63:7

 

НАРОДНА ПЕСЕН

От баира се провикна тоя, дето се провиква, и пропя:
‘О, нов, прекрасен свят! Далече пред очите ми – цветя!
Простор навсякъде – с лазурен хлад; а топла е земята;
изглежда, утринната свежест с нощна дълбина е слята;

на вятъра – възторжения патос – е споен
със на мъглата – плюшената мекота – съвсем;
и прилича ми на захар – полярният лед;
ухае, пустинният пясък – като акациев мед…

Ала остава ми, само едно нещо, още – да зная –
но не толкова, дали има живот пòсле края,
колкото [по-скоро]: има ли преди него – това е…’

 

ЛЮЛЧИНА ПЕСЕН

Мракът вън кипи, дете, и се разлива
като от скъсан лин; и в него оживяват,
от утре – кошмарите – по линията крива
на страха и отчаянието. Заспивай, че става

отровен нощният вятър, и носи във себе си
някаква мътна зараза с дъха си зловонен,
що към безсънните лази: заспивай – вън ерос
прелита – на умората и тлението; и гони

докрай своите жертви невинни,
черен копнеж във сърцата им влива
[завинаги]; заспивай, детенце, заспивай.

 

ЕСЕННА ПЕСЕН

Есента в сърцето ми навлиза
като през разбит прозорец, слиза
там отнякъде далече горе, гдето
е сега отнето и пленено, лятото;

не спира за миг да говори със своята
странна, объркана, детска риторика –
все по-неуморно – за цветовете на
златото; и на виното ново – за вкуса

и аромата; за превъзходния дъх
на земята; за силата – милата –
на прохладния вятър, с неговата
горест – и кротка, и свята, посята

в небето, що отнасят ятата,
далече на юг – без остатък…

 

БАВНА ПЕСЕН

И от години, вече, твоето слънце все по-успешно,
се опитва да изгрее пак; и може би, след само
още няколко, от себе си, нощта ще съблечеш, но
не и черната нейна мазилка, по-тежка от камък –

по сърцето си; остава тя там дълго после края
на тоя изгрев безначален – дори завинаги – все там,
където плахите черти на някаква надежда замаяна,
се размиват и стопяват като смисъл неразбран –

във сърцето, що нечия желязна длан, изцежда:
хòла и стар керосин, дорде то не пролее – назад,
пò към извора мътен на твоето време; и поглеждаш
към аязмото – отровено – на собственото си ранение.

 

РАБОТНИЧЕСКА ПЕСЕН

Debout, les damnés de la terre
Debout, les forçats de la faim
La raison tonne en son cratère
C’est l’éruption de la fin…

„L’Internationale“

От Острова на Робството пристигаме;
към Долината на Скръбта – вървим;
където болката ни, даже пò е видима,
отколкото сме ние, и става нетърпима,

жегата в зенита, черен и плачевен, на нощта,
а денем все по-тежък е светликът с цвят на
фосфор – непомерно; и бива ни гневен баща,
здрачът вечерен, дето е толкова смахнат,

колкото – древен; на пикоч ухае тъгата му,
и на грес, на машинно масло отработено,
и на вкиснала яхния, вероятно – картофена.

 

АНАРХИСТКА ПЕСЕН

Ценността на свободата, съвършена, представлява,
свобода от ценности; нищо друго си няма тя във състава,
освен копнежа изгарящ – за хармония и нежен хаос –
непреходен и невечерен – със порива на вечна младост –

незалязваща и неизменна; крепка и светла, последна;
и щом във нейното лице с чертите плахи, аз погледна,
едно и също, виждам – изражение – на самота, объркано
и отчуждено; с все същата усмивка – незабележима и печална;

изтръгната, едва, от същото сърце – финална и летална –
родено наранено и, както изглежда – непотребно [за мнозина].

 

АПТЕКАРСКА ПЕСЕН

Засмян, застанал пак е, аптекарят, пред малкия безкрай
на своите официнални форми – дълъг ред от фармакòни:
чайове, инфузии, тинктури – сред простора му – незнайни –
за вечна младост, дълголетие и памет – във порядък строен;

медикаменти – средства на избор последен – за екзекуции,
за евтаназии; и прахове, таблети – за всякакви случаи –
пред бюста на Асклепий – наредени; на Хигия, на Хера
пред лицето: най-древните субстанции и лекове – церове
от всички видове; макар да е самият свят – от късно вчера,
и едва от мигове…

 

ТРАНСПОРТНА ПЕСЕН

Аз питам се,

понякога, дали наистина шофьорите са като ято –
отвека, сякаш, те напред се носят, заедно със вятъра;
всеки – в тѝгела нагрят на свой един-единствен път,
към хоризонта, дето води, и оттатък – някъде отвъд;

и всеки вярва, че отдавна, вече, някой там го чака –
неуморен и безсънен в палещия абсолют на мрака;
шофьорите летят; до края натоварени с незнание,
са им сърцата пламнали: все пò накъде, и там ли е,

нейде – финалът на курса последен –
далече при извора леден на всяко
отчаяние, за някоя утеха – назначено.

 

ТАНЦОВА ПЕСЕН

Tanz – mein Leben – tanz
Tanz mit mir
Tanz mit mir noch einmal
In den puren Rausch der nackten Liebe

‘Lacrimosa’

Последвай стъпките ми, и на вятъра – в сподавения
метроритъм на тъгата, и на любовта – в нелепата
хореография, и в примитивите наивни на несретата,
и на познатия ескиз – в разгърнатата тежка мания;

танцувай сам, танцувай с мене, танцувай със дърветата
по пътя ми – съблечени – в очите на ноември – уморени
и размътени; в последния Frimaire1 – защото време е,
макар непреходно и незменно; застинало, нетленно…

1Frimaire(от фр. ‘frimas’, бълг. – ‘мраз’) последният от есенните месеци във френския революционен календар.

 

ВЪГЛИЩАРСКА ПЕСЕН

Черна е, братя, ведно със златото в нея, земята! –
от съвест – по-тежко е то, и пò е тъмно от душа;
от нощ, която, толкова е черна, колкото – сляпа,
в утробата, чиято, се всички очертания – рушат,

и всички форми – скапват се; и се разпадат
всички смисли и значения, отпадат; без плахи,
вече, сенки в тъмнината – погълнала е тя и тях.

 

ЕНИГМАТИЧНА ПЕСЕН

Отдавна философите говорят, и много стар
е спорът им: дали в живота срещите са повече,
или разлъките; ала далече са от отговора, а товара
от аргументи и от основания – безкраен; мъките,

страданията, ли са с по-висока мяра, или – напротив –
радостите и насладите ги надвишават; знае ли се,
утешенията и тъгите – дали поравно са, или пък,
са във повече от другите – едните…

…дали проблемите са повече от разрешенията,
тъй, също, е проблемата.

 

ЗИДАРСКА ПЕСЕН

„…Mit den Füssen im Zement
Verschönerst du das Fundament…”

‘Rammstein’

Аз чувам във бетона, сякаш, Лунната соната
на Бетовен; тъй морен и отровен – от мечтата
да те завърна в тоя дом, в самата му основа;
и няма никога, и никой – лика ти да изрови,

щом аз завинаги вградя го там, където камъкът,
само, ще тихо говори в прохладата тежка на заник,
един – безначален – посред на Запада – безкрая,
непрестанно, дето кърви, и отвека, с тъга познаваема –

като лицето на страстта, и на болката – дланите –
студени и твърди, тежки и здрави – само те,
най-накрай ми остават в подкрепа със силата
своя – тежка и няма, и невидима – унилата.

 

МОМИНСКА ПЕСЕН

Имам под сърцето си лезия – отдолу – възпалена,
люта и болезнена; ухае на някакъв рядък вид
гной, на полски цвят – леко отровен, току-що умит
от дъжда – киселинен и пролетен; в някое време –

годишно – съвсем ново; все още, непознат сезон,
когато бесовете са разгонени, превръща се нагона
във агония.

 

ПИРАТСКА ПЕСЕН

Полека корабът се носи – сякаш, над водата;
потрепва, избеляло, знамето, от вятъра развято;
на палубата е тъй тихо; тъй пусто е и никой няма,
а в своята каюта, лежеше, тежко болен, капитана –

той трескав бе – отдавна – болест, тежка, но позната:
страдание сърдечно – от женска красота, посято –
със болката, която не минава; дори и ромът сладък
не помага вече; тежи душата му, тъй както камъка

на дъното тежи, и както златото; изглежда,
си отиваше пирата; последната си птича
песен, му пееха, изгубени, ятата – по пътя
за нататък – за гдето са най-сочните – земите
на Екватора, и тих е, вятърът, а топли, те са –
като пита – объркан път – разпътен и нелесен.

 

ПЛАНИНАРСКА ПЕСЕН

… и отново песента начева – с думата „Ойларипи” –
като съитието на един възторг, досега непознат,
пред лика – суровия, новия – на планините ни;
на този млад и жизнен, толкова потентен свят –

от истока1 облят, от залеза – гримиран –
на две слънца, във светлината, сякаш –
различни, в безспирната, тяхна, размирна –
гонитба в ефира…, докато мрака очакваш.

1Тук решихме да пренебрегнем предписанията на съвременната правописна норма, които предполагат думата да бъде изписана като „изток,” за да можем да се ползваме от по-богатото и нюансирано значение на по-архаичната форма „истокъ”

 

СВАТБЕНА ПЕСЕН

„…Therefore, send not to know
For whom the bell tolls,
It tolls for thee.”

John Donne

Звънят възторжено и неуморно църковните камбани,
сякаш отляти от бели и цветни метали – злато, платина,
сребро и паладий; както и нов, един – още без име,
ала с блясък несломим и мъдър, и чист – като знаме,

което вее се в простора на светлата ни, вечна памет,
за да сътворим под неговата багра, ние, своята
история, дето от утре начева – далече от умората
на вчерашния ден и днешното ранение; да стане,

накрай, нашето време, трезор на безброй утешения,
на прага, поставен – на смъртта и на тлението…

 

ТРАУРНА ПЕСЕН

Вятър – при вятъра, и прах – при пепелта;
към утринния мрак – завръща се вечерният:
отвъд невидимия праг на виталното ранение,
оттатък дверите на нова, непозната самота,

за гдето е пътят тъй кратък – последния,
но необратим, макар; по който видения –
и печални, и болни – те следват и водят,
примамват, преследват – всяко във строя

на някаква нова и гòрка, протяжна монодия
без интервали и тонове – само безсолния
ритъм на стъпки назад, те зове неуморно –
все по-отблизо и все по-познат и разстроен.

 

УЧИЛИЩНА ПЕСЕН

Напред ние бодро вървим, ведно с народа възроден,
все пò към пределите на вчерашния ден, и все по-близо,
до откъдето произлиза днешният – пометнат и мъртвороден,
веднага, сетне; някъде, където утрината му във гърч поляга;

и, удавени в познанието на страха и болката,
потъваме в него – все по-надолу, всеки гол, като
водата в блатото – тежка и гòрка, разстроена;
като въздуха – потен, вмирисан на страст – суха

и сурова, като огън, глуха; младежка и болна.

 

ЦИГАНСКА ПЕСЕН

Когато залезът е бивал нажежен проводник – меден кабел оголен
под напрежение високо – много хиляди волтове; пред хоризонта
все съм, аз, заставала: nigra sum, sed autem formosa1 – посред фронта
леден на страстта, що сърцето ми тормози, обхванала простора му –
изронено и подкопано – далеч вън от строя – като хармоника няма:
аз момък знам, един – по-мургав, той е, от нощното небе
по новолуние през зимата [от лятото – по-снажен]…
…Но още днес ще стана аз, ще ида да го диря – от виното
са устните му, по-добри2 и по-невинни; пред мен – да бе –

лицето му – за миг, поне –
да се напия пак от неговия –
извор черен – на красотата
и на силата…

 

1 ‘Черна съм, но съм хубава’ (лат.). Срв. Песн. 1:4
2 Срв. Песн. 1:1

 

ШЛАГЕРНА ПЕСЕН

… А кървав сън е любовта, разкъсна рана,
нерв изтръгнат; дума непозната, но измамна;
тон неверен, бледожълто кисело сияние;
на някакъв въпрос безмислен – тя ми е –

единствен отговор – неразбираем, последна
останала – като призвание – неизпълнимо
и най-непонятно, що като проклятие
завръща се назад, обратно към сърцето –

като продигия от време преминало; вино –
и тежко, и черно – във моите вени – явено
и, като съмнение – болезнено, то лютиво,
на гнило ухае, и амоняк, и разлива се
в мене.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 25, декември, 2019

Comments

comments