Габриела Цанева – Смъртта на зимата

Небето тлее и нощта се стича по кожата. На път сме към смъртта на зимата. Хоризонтът е сринат от миналото в новите стихове на Габриела Цанева. 

Александър Арнаудов 

 

*
крайпътни дървета –
пожар
от есенни листа

 

Пепел

Дими пепелта
в пепелището ми,
димят живите въглени
на плътта…
Духът ми е
в хибернация,
хипнотизирани
спим
и сънуваме,
че сме 

живи…

Нощта се стича
по кожата –
лепкава пот
от минал живот,
и
пропуснати мигове,
от надежди,
станали 

минало…


Хоризонтът
е сринат,
заринат
от
останки
на непожелано
щастие,
опустошени
делници,
пошли
мечти
и
блянове
за
битие,
малко
по-свежо
от стъпканите
зеленчуци
в копторите
на гетото,
в което
се лутаме
безпосочни…

Хоризонтът
е сринат.
И някъде там,
където
трябва да бъде
небето,
в смачкан
станиол
тлее
клечка кибрит…

 

*
Пътят е неравен, сух асфалт, напукан, изронен, износен и прашен…
Пътуването е дълго, като поклонение.
Небето е синьо, гладкоравен цвят, като от прахово боядисване…

Избелял пейзаж.
Само дърветата са шарени – като на карнавал,
тъпчат изтлялата трева,

прахта –
накичени, 

обречени…
просто – маскирана плът

на път

към смъртта на зимата…

 

*
крайпътни дървета,
като напръскани с блажна боя –
капят в червено есенни листа

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 25, декември, 2019

Comments

comments