Бистра Окереке – Движи се само сърцето

Скръбта робува на миналото, настоящето е липса. Когато не ни боли, забравяме, че всъщност умираме. А болката е статично съществуване, в което само сърцето продължава своя ход към смъртта в новите стихове на актрисата Бистра Окереке.

Ива Спиридонова

 

*
времето е застинало
пред погледа
отправен към небето
движи се само
сърцето

 

*
Съвременният човек
пие кафето си,
закрил очи
с дисплея.
Той носи
страх в сърцето си,
не може да остане
сам със себе си.
Изпитва ужас
да обича и от
прегръдките
на любовта.
Той запълва времето
с картини,
подменящи
човешката му
самота.
Загубва се сред
чужди мисли
и идеи, които го
обезличават.
Нощем ляга сам
и своята
индивидуалност
заглушава.
Съвременният човек
изпитва страх
от близост,
топлина.
Човекът, той
забравил е
човешката
съдба.

 

*
Скръбта е робиня
на тъгата,
на миналото,
прокрадващо се като
сянка в мъглата.
Скръбта е тъга
от един друг род.
Друг вид чувство,
запечатано под
поредната рана.
Мирис случаен,
звук изпуснат в
тъмнината и
бликва кръв,
като от риба за стръв.
Ние сме примамки,
пъзелчета, които
с времето
се превръщат в
останки.
А скръбта ни човешка
я пришиваме,
обличаме и закачаме
в гардероб,
като износена дреха.
В дни, когато не боли
от това да сме живи,
от това да обичаме,
забравяме,
че всъщност умираме.

 

*
колко трудно е
да разчлениш
тъгата
да извадиш
душата
да я пресметнеш
като проста задача
и да не я включиш
в математиката
на самотата

аритметика не е
не е и химична
реакция
да си тъжен
е чиста атракция

 

*
пронизва ме
невъзможността
неизреченото
между двама
между две
между случайности
неслучилото се
тази малка рана
между моите
крайници
несподелените
граници
и
любовта

 

*
Задъхвам се
от допира
на същността ти,
от топлината на очите ти,
от сърцето ти,
туптящо до моето.
Изгубвам се
във вълните на косите ти,
сред ръцете ти,
докосващи падащите
звезди.
Ти си смисълът,
прескочил всичките смисли.
Ти си жълти слънчогледи.
И тишината.
И всичките
изгреви и
залези.
Ти си слънцето,
докосващо
мръсните прозорци
на душата ми.
Спирам да дишам,
щом дишам
чрез теб.

 

*
бъди изгубените нишки
на сърцето и вените ми
обичай ме като есенен дъжд
остави тихи следи
по пръстите ми
силно ме прегърни
преди да си отидеш
завинаги
бъди извън пространства
и секундите разтичащи се
бързо
в нощта

създай си илюзия
с мен

 

Нощ

възглавницата
е прогизнала
от разтопилата
се любов

 

*
Всеки ъгъл от тази
улица разнася
всяка моя среща
като мирис
на прегоряла свещ.
Болезнено пази
и крие сълзите
които оставила съм
под родната стряха.
Мирише на загуба,
тънка обида и
отминала тихо любов.
Сякаш вчерашен сън,
скрит под прегръдките
на самотата.
Пиян бездомник, продал
за бутилка душата.
Пейката, гнила и сива,
която днес приютява дете,
е останка, руина от
моя предишен живот.

 

*
побирам те в раната си
завивам те с меките си
тъжни думи
вливам те като поток
в кръвта си
за да поникнат спомени
посаждам те в Луната
и поливам със сълзи
за да светят твоите
очи като звезди
плача падам ставам
като загубено дете
чакам мислите си
да потеглят
пак към синьото небе
ти си там в тревата
в плътта
и в тъжното стърчащо
цвете

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019

Comments

comments