Марин Маринов – Пеперудите не могат да тъгуват

Марин Маринов пише с японски финес върху прозрачен порцелан с четка потопена в безкрайното – преди векове и за векове.

Божидар Пангелов

 

Из „УТРИННА ЗВЕЗДА“

„Пеперуда – какво красиво Отвъд
е нарисувано върху крилете ти.”
Нели Закс

2

Беше пак през лятото, последно във тревожното ни
юношество, с красивата жена и нежният й глас
през вечерите ни в градината й с рози, с разказите й
под младата луна за южни острови и кораби край тях,
алени платна и разноцветни флагове,
за други хора в други времена, каещи съдбата си –
една и съща кръв, едни и същи сълзи;
керамичните чаши чай, бледолилави цветя с назъбени листа, изрисувани от нея по фината глазура, храстите,
с оформени като в картина носове, увиснали ръце и вперени очи
под сините талази на луната, които бродеха из сънищата
ни, безшумни, сладостни и страшни,
крехките движения на пръстите, като оправяше косите си,
заснежени над безвременното й лице; понякога така завърташе
широките поли на старовремската си дреха в сенките,
че се губеше в тях и оставаше гласът й, идващ от дола
с тополите и диви орехи под каменната й къща,
цялата в бръшлян, напомняща забвение,
идваше със писъка на совата от хълма, сякаш се държаха
за ръце, влажен глас, прохладен, бълбукаше без паузи от друго
място, от света на водни кончета със стъклени очи
и невиждани съзвездия, вшити в гоблена
зад тънката завеса в коридора.
Влюбихме се в порцелановото й лице,
така лъчисто и подвижно, като че на кукла от древен театър.

Измислици, до онази утрин, когато гледаше от прага
с усмихнати очи на синя перуника,
/бях пораснал вече и не ме оставяше понякога да тръгна/,
когато сложи във дланта ми златната монета
от синджирчето на шията й, сечена през непонятно време,
по нея ясния релеф на платноход, от другата страна –
древен профил на жена, в туника
и с орфеевото цвете във ръката.

Понякога светът се свива до окото на колибри, капка сфера
от прозрачна ципа, като по очите на новородено, алефът
на всичките възможности да видиш пустия си път,
по който досега са плували самотни изгреви и залези;
има значение, все пак, от къде ще минеш, какво ще разбереш
от шепота на изреченията с изтръгнати местоимения,
как ще разчетеш и знаците на пеперудата монах,
която гледа с твоите очи,
изрисувана като с химически молив над лунните ридове –
студена, вярна, безразлична,
защото пеперудите не могат да тъгуват.

 

7

Ако нещо ми е липсвало с годините, то е
мъничко спокойствие, няколко прашинки просто време,
за да си мисля най-обикновени работи, за дюните например,
под къщата ни в Залива на Гълъбите или за острова насреща –
това скалисто късче затворена самотност сред вълните,
затулено в омарата на обеда,
сигурното място за срещане на мъртвите течения и морска поща
за писма в бутилки, незначителна отломка с очертания
на тяло, в което някога е имало пулс;
за глутницата подивели кучетата, като плуваха по залез
в тихо време към чакълестия бряг на острова,
заради зайците и откритите гнезда на птиците;
виждали сме ги на път за Проливите, като минавахме наблизо,
да ловуват гъски в храсталаците наесен,
понякога налитаха на лебедите в езерото по средата,
обгърнато от ниски борове, но те избодоха очите
на някои от тях с дългите си клюнове,
костите им още се белеят по хлъзгавите камънаци край водата.

Най-обикновени, прости мисли, докато Маргарита плете
венче от есенните макове и острите треви по дюните,
така зелени и набъбнали от влагата под пясъка, цяла поляна –
тя драска ръцете си като разтваря сухите бодли за друго цвете,
бяло с жълти тичинки – да си мисля, че е време
да се преселим по на юг, преди началото на дъждовете,
където е брегът на млечното море, богато на пасажи,
в земите с яростни слънца и мандарини, лимонови дървета
и гореща угар подир жътва, да сме по-далече от мъката
на слизащото лято в крайнините на есента.

„Днес камбаната би три пъти, преди малко за вечерня,
и гълъбите от камбанарията сигурно са се пръснали
по покрива на къщата ни.”

Не е лесно да преминеш през болката дълбока на морето,
което те ранява и измива с белите си гребени;
и този звън на вятъра по залез, и меланхолните отблясъци
на слънцето в златистите коси на Маргарита –
тя е готова с венчето, намества го като корона на главата си,
а аз си мисля този път за кръвта на маковете,
потекла по ръцете й, /може и да е от светлината/ –
ако се докосне, лицето й ще заприлича
на старинна маска за ритуално погребение.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019

Comments

comments