Александър Арнаудов – Свивам и паля изгрева

Цял живот строим дома, в който няма да се родим, но ще умрем – угаснали като слънце, запалили в себе си изгрева. Сега е мъртъв час, но вятърът разлива времето и небето се отваря като рана в най-новите стихове на редактора и водещ на четенията на „Нова асоциална поезия“ – Александър Арнаудов.

 

живот назаем

строя дом
в който няма да се родя

разговарям с прахта
на корените си
и потъвам в нищото

ръцете се разтварят за прегръдка
като короната на дърво

затварям в себе си
посоките на света

Бог е сурова стихия
която наказва с живот

 

гаснем като слънце
в забравен град
пускаме времето да си отиде

дните кървят –
рани на небето
през които светлината бяга
и никой няма да види света

времето си отива
като сънища които дълго забравям
да сънувам

 

свивам и паля изгрева
потънал в мен

земята издъхва
като слънце
в последния ден на живота си

бягам в себе си
където сенките растат
на мястото на сърцето

тялото е мъртъв час

последната дневна светлина

 

антихрист

земята се преобръща в телата ни
и остава
да се роди след нас

вятърът разлива времето
като чужди гласове
в молитва

човекът потъва в нищото
на света
и се завръща
в това което мисли че е живот

 

тишината в мен е дете
което няма да се роди

дъното познава ръцете ни
очите на света кървят
и бягат в нощта
за да прогледнат

слънцето се разпада
и засяда в гърлото
дъхът се издига
като изгрев на небето

няма звезди
а само белег
разкъсван от всеки Бог
в търсене на човек
от който да направи дом

 

изгубено поколение

светът ме напуска
границите ме убиват
нашето време е зима
превърнала се в живот

нощната лампа иска да бъде слънце
картината на стената – семейство
празната къща – дом
а ние – хора

 

прохождам като светлина

нощта взема телата ни
сенките се оглеждат
в нас и се раждат
за да си отидат като слънце

отвличаме края на времето
и го забравяме на небето

 

битие

улицата ни преглъща
и засядаме
като крилата на птица
заплетени заедно
в клетка
която сами си направихме
и дадохме ключа на Бог

небето става тишина
в стъпките на светлината
и бяга
от очите на улично куче
като време
от бездомни спомени

аз съм смъртта си

 

завръщане

небето се отваря като рана
и дните падат в сянката на слънцето
тъгата отмива хоризонта
и света се излива в нищото

времето прелиства сезони
в телата на птици
дошли за последен път

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019

Comments

comments