Айча Заралиева – Кутията на Пандора

Човек не е дърво, носим корените в сърцето си, затова можем да се местим. 

Айча Заралиева

 

*
В средата на седмицата
Стотици малки хора
Натъпкани в празния метален корем
На един тъжен влак
Пътуваме към утрото
Изгревът е далеч
Небето остана безлунно
Търся кутията на Пандора
В дъното й
Трябва да има надежда

 

*
Цялата тъга в погледа ми
е родена там,
където някога беше домът ми –
сърцето ти.

 

*
Още се страхувам
да бъда повече от себе си –
сякаш да съм щастлива
е най-големият грях.

 

*
рисуваш бъдещето
с пръсти по гърба ми
прегърнал страховете ми
посрещаш новото утро
слънцето изгрява
в погледите ни
подай ми ръка
за да продължа да се будя

 

*
Пътувам през лунните фази
на всички раздели,
които съм преживяла.
Събрала хиляди спомени,
тежки безсъния
и нови истории
от чужди сънища,
се прибирам там,
където трупам съкровищата си –
в бъдещето ти.

 

*
Последният септемврийски ден
прилича на клада.
Слънцето изгаря спомените
от една любов,
която сънувах
само аз…

 

*
И как да измия тъгата
от погледа си?
Нали с всяко събуждане
доближавам края
на ръба,
а отвъд него
е само бездната
на безсмъртната ти душа?

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019

Comments

comments