Рени Васева – Градината

Градината на света е равновесие на мека светлина и непрогледен мрак. Тъмната река на всичките ни години търпеливо дълбае коритото си във времето и разнежва до смърт безбрежното море на вечността, в което се влива. С удоволствие ви представяме апокалиптичните октомврийски стихове на Рени Васева сред падащите есенни листа на
списание „Нова асоциална поезия“.

 

*
Една река течеше през клисурата
на всичките години,
в които заедно живяхме
и будувахме със думите.
И дето минехме,
светът поруменяваше от щастие,
свенливо слагайки в краката ни трофеите.
Но ние стъпвахме по чудната алея
в сънища, където някой бе постлал
и тръни, и коприва.
Денят полека си отиваше.
Реката във клисурата течеше бавно
и щастливо се провираше
през своите копнежи,
дълбаеше корито
и разнежваше до смърт
едно море в мечтите си.
Реката щеше да го стигне
и да умре безмълвна…
А ние продължавахме да вярваме,
че думите ще ни спасят душите,
защото сме посели в тях безсмъртие,
а то е обещало да покълне.

 

*
Шумът на булеварда
проникваше до дъното
на черепа,
а после се разнасяше
и пилеше отчаяните
нерви.

Есенните стонове
на сухите листа
заглъхваха
под стъпките тревожни,
погребващи безмълвно
мъртвото.

Вървях и си припомнях
пейката във парка,
сгушена
на края на алеята,
където каза: “Всичко
свърши!“

Шумът на булеварда
бе тръбен знак
за отстъпление.
Душата си кремирах
в изчезващото земно
време.

 

Градината

Градината е просто равновесие
на мека светлина
и непрогледен мрак.
На видимото ми усещане за есен
и онова, невидимото,
дето тропа пак
по мъничката порта на душата ми.
Дълбае все едно и също място.
Плътта се наранява,
вените се пукат,
а хематомът на страха
полека посинява.
После става черен.
Градината е моят свят.
Не аз на него, той на мене
трябва да остане верен.
Сред сенките му
сутрин ще осъмвам,
венеца си прекрачила.
И няма вече
да ми бъде трудно
за живите да се помоля.
И да им кажа да не плачат.

 

*
На границата
между бялото и черното
избухват цветовете
на дървото.
Панелите и днес
просветват,
видели в клоните му
ангели пазители.
Танцува всеки шарен лист
със вятъра,
завърта се пред входа
и поляга върху плочите.
Разтворили обятия,
го срещат
с каменната си прегръдка
на препатили.
“Елате!
Върху голите ни рамене
се подредете,
да ви се порадваме.
Защото някой
още утре ще ви помете,
ще ви натъпче
в черните чували,
ще ви закара
някъде далече
и най-безжалостно
ще ви запали.“
Окапали листа
не трябват вече…

 

*
На дъното на кладенеца
гледахме гората.
Цветовете се топяха
в огледалото.
Разливаха се топли, меки,
прииждаха към нас,
а после се оттегляха към края си.
Може би се спускаха
надолу, към дълбините
на някакво безвремие.
Повдигахме очи,
изпълнени до дъното
с дълбокото съмнение
на дивата гора
във нашето съществуване…

 

*
Музата на гнева
беше подарък от Омир.
Четях го с наслада,
защото ми връщаше смисъла.
Сънувах я в бяло
и хванала твойта ръка,
сънувах я залезно,
сякаш ме беше орисала
вечно в сенките да стоя.
Музата на гнева
ме възпяваше с думи нелесни,
с думи, които хапят
и днес със змийска отрова.
Аз бях превърната
в хекзаметър, ода и песен,
ти целуваше
своите мечтани окови…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019

Comments

comments