Александър Христов – Нощ

Александър Христов е докторант по „Българска литература след Освобождението“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Завършва „Българска филология“ и магистратура „Литература и култура“ в същия университет. По време на докторантурата си успешно приключва и обучение по програма „Еразъм +“ във Варшавския университет, Полша. Автор е на поетическата книга „Крайпътна обител“ (2017), за която е удостоен със съпътстваща награда от Националния конкурс за поезия „Христо Фотев“ (2018). Печели първа награда за поезия (2018), втора награда за критика (2017) и поощрение за белетристика (2016) от Националния литературен конкурс „Боян Пенев“. Връчена му е първа награда за поезия от конкурса „Пурпурно перо“ (2019). Отличен е от Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ (2014). Носител е и на наградата на Академичния съвет (2015), и на стипендията на Ректора при ВТУ (2017).

Участва както в национални и международни научни форуми, така и в литературни четения, пърформанси, инсталации. Негови литературоведски текстове са поместени в редица сборници от конференции. Лирическите му произведения намират място в „Зоната“ (2017) – първи том на антология за съвременна българска поезия и в „Протуберанси“ (2017) – сборник на литературно-дискусионен клуб „Емилиян Станев“. В „Протуберанси“ попадат и негови фотографии.

Има публикации в множество издания, сред които „Liternet“, „Кръстопът“, „Литературен вестник“, „Страница“ и мн. др.

В началото на 2019 г. Нели Кирилова и Александър Христов създават (и оттогава поддържат) виртуалното пространство за литература, изкуство и култура „Кадър 25“.

 

НОЩ

Срещаме се при портретите,
прикрили
процепите в стената
и приканвам
твоите вчерашни сенки
да премрежат прозореца,
за да не броя,
да не чакам –
в анфас – да се свечери.
Нощни са скулите,
набръчкана – боята;
и рамката от улици
води назад,
до стената – в профил –
обратно при картините –
в тях празнуваме,
но устните не помръдват,
смехът не се чува.
И ослепявам,
и се връщам, спирам
пред стената, за да те запомня
с пръсти – за последно,
завинаги, преди да потърся,
да разпозная
в пукнатините
образа от утре.

 

ПРЕДСТАВА

Ако не притежавам
картината на стената,
виж ме в твоето платно,
през цветовете,
с които ме разпознаваш:
тъмносиньо – да е ясно
колко е лесно
да се изплува,
когато те придържа реката;
виолетово – с вълните
на пресушената болка;
бяло – да не изпъкват
сивите птици на хоризонта;
черно – за да няма
нищо по-малко от теб
в картината,
която не е моя,
когато принадлежим
на усета за другия.

 

ГОСТ

Не трябва
да научиш всичко
за човека,
за да му позволиш
да заплита улиците
в градове,
градовете – в кълбо
от минало.

Когато
се срещнете на пътя
и той проси
да пренощува
в мислите ти,
остави го
да забрави, да премълчи
тайните, спомена
за неговия изгубен дом.

А ако после
скъса нишката
от преживяно
и те покани, и приемеш
да му гостуваш,
влез –
свободен си
да го познаеш.

 

ТАЙНА

Течението изисква отстояване:
от рибите, които се превъртат,
от скалите, които се заоблят,
от човека, който лови с ръце
сянката на клоните по дъното.

И дървото ще припомни защо
мрежата не започва с възлите,
а с отражение от прекосяване
на пръсти, времена, истини,
изострени от преобръщания:

започва с краищата на ствол,
изречен, вкаменен, хванал
сянката на човека под водата.

 

ВРЕМЕНА

Месеци, години
сверявахме посоки,
часове, минути
в каюти на чужди кораби,
завръщахме се
в изгубени, потънали домове,
посвещавахме се
на сенките,
на лицата на слънцето
във водата.

Но утре никой
няма да ни разпознае
във вчерашните ни портрети:
и в половината,
отнесена, заличена
от вълните –
и в половината,
която трябва да доживеем.

И когато полуживи,
бездомни, ненарисувани
след ден, след нощ изплуваме,
цялото напуснато време
няма да бъде
нито наше, нито чуждо:
ще бъде свое
неузнато посвещение.

 

КОЛХИДА

За да изплуваш,
да построиш кораб
на дъното на реката
и да забравиш,
че дори
да приковеш криле
към платната –
водата ще продължава
да си играе
с твоето
потънало минало:
да го преобръща,
пречертава.
И когато отплаваш
към началото,
безпаметно нагоре,
Колхида ще е спомен
върху карта
за поредния удавник.

 

СВЕТЛИНА

Светлината е първата Колхида –
град, вътре в нас, на брега
на прелелите ни тиради.
Думите – сенки на кораби –
отпътуват, за да се завърнат
там, където
отново ще се превърнем
в първото отражение
на първото слово.

 

Александър Христов, из „До първата сянка“

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019

Comments

comments