Саня Табакова – Репетиция

Градините на света са репетиция за смъртта (там – отвъд бродят корените на чувствата ни) и единствено сърцето шепне „Nevermore“, за всичко онова, за което винаги, макар и да няма – ще има надежда. „Помниш ли как, те прегръщах, а ти умираше“ – това е истинското безсмъртие в апокалиптичните есенни стихове на Саня Табакова.

 

Репетиция

…Към края
се заравяме в градините
старешките убежища на хората,
а те напомнят рая
с малка разлика:
приживе сред цветята бродим ние,
посмъртно из гръдта ни бродят корени…
Градините са репетиция за гробове.

 

Безсмъртие

Помниш ли
как те прегръщах,
а ти умираше?
Аз помня.

 

*
Прегръщам се.
Летя.
Броя угасналите градове под мен.
Маргарита
без своя Майстор.

 

Милост

Аз съм змия.
Но ти хапеш,
всмукваш отровата на мълчанието ми
в болната си душа.
Жаля те,
понеже те умъртвявам.
Умъртвявам те,
понеже те жаля.

 

Градинско

Цветята са като хората:
често се опитват да умрат.
Веднъж успяват.

 

Грета

Върху пъстрите пейчици
в двора на детската градина
кацат виновни черни гарвани
с невинни пойни птички в човките.
Климатът по хиляди площади
в света
се влошава.

 

11 септември

Постигнахме залеза.
Погребахме утрото
в нощта на паметта.
И сега тези,
дето изтляват в небето й,
идват да ни светят
в тъмното на дневния ни страх.
Знаят какво ни е.

 

Дълго стихотворение

осем куплета
нито една дума
тях кой ги брои
уморените

 

Метаморфози на видимостта

От погледа ти
повява вятър
олюлява желанието ми
издухва волята ми
размята воали прикрития
разфучава умълчаното ми тяло
изтръгва ме
отнася ме
запокитва ме
сред хиляди стонове
някъде другаде.
После лежа ранена
невидима
и тишината на погледа ти в раните ми
е тъй солена.

 

Суша

Кога ще слезе на земята Любовта
ти отново.
Кога ще акостира по бреговете на погледа
ми и ще разгърне тъмните му мигли
които изгревът превръща в шпаги
а залезът – в капещи венчални свещи.
Каквото и да сме изкупвали кога
е правилно да свърши нейното отсъствие
кога е прошката
и обещаното пришествие.
Дали ще дочакаме пияните й стъпки
по камънака на деня
ще задава ли дъхът й
тогава / още / тук
ритъм на гърдите ни
под разкървавените устни
за които сушата е важна
заради жаждата
и радостта от пиенето
ах
ясно чувам Nevermorе…

 

Максима

Не огласявай
предсмъртното си завещание
в свят, където за здравите
дори намекът, че умираш,
е проява на лош вкус,
на мига обвивана в забрава.
Сякаш непроизнесена,
забравена,
Смъртта е мъртва.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019

Comments

comments