Александър Арнаудов – Ако можех да се родя

София е пътят към ада, който вечно е в ремонт. Вените са корени, които потъват
нагоре в небето с най-новите стихове на редактора и водещ на четенията на Нова асоциална поезия – Александър Арнаудов, с които завършва брой 22 на едноименното електронно списание.

 

гравитация

всеки спомен е планета
обикаляща сърцето
в търсене на големия взрив

 

софия

пътят към ада е в ремонт
всички вече са там
на паметника пише с мълчание
вяра надежда любов

 

райската градина

там където се раждаме
статуите изчезват
и се сливат с калта
от която расте
трупът на цивилизацията

 

ако можех да се родя

играя с небето
оставям всичко изгубено
да пада с дъжда и звездите

ръцете разделят
сянката ни по равно
като угаснало слънце

 

утре

небето е надгробен камък
ръцете пренасят слънце
на мястото на сърцето

Бог идва като зима
която остава след нас

времето се разлива в гледката
като потоп
расте вътре в нас
и увяхва в ръцете си

вените са корени
които потъват
нагоре в небето
за да останат вечно
преди да се родим

 

самота

завържи очите ми
със слънцето

смъртта на Бог
ни връща света

ще играем на богове
в телата на птици

отваряме очи като времето
за да разберем
че сме у дома

 

времето ни разделя

търся ръцете ти
като слънце
в началото на света

небето си отива
като сянката
на този когото обичаш

всеки път когато пиша за теб
казваш името ми за последно

 

недосегаем

смъртта е спокойствие
което не познаваме

нещо
което го няма
и всичко
което имам

когато се родих
стана
твоето име

 

декомпозиция

моля за помощ небето
където те забравих

първият изчезнал вид
е човекът
след него остана
само сърцето

 

картография на света

раждаме се като
ехо на тишината

всичките рани на света
са ръцете ми

търсим изхода
който времето отдавна намери

 

ангелът на бащата
забрави че съществува

клоните на дървото
са откъснати крила на птици

небето се навежда над нас
и оставя света в очите ни
където няма да го забравим

 

смъртта ни забрави

обесихме морето в гледката
зимата си отиде като вятър

дъното търси края
и зашива очите си

обличам небето
и светлината убива човека
преди някой от нас да поиска
да бъде нощ

 

чернобил

телата се разпадат
като облаци в буря

като сезон с който затварям
изхода на небето

останахме от другата страна на човека

 

прегръдка

кръвта изтича като небе
а ръцете са звезда
залязваща в нищото

нощта е време което го няма

слънцето влиза
през пукнатините в небето

листата падат
като очи
в тъмното

непознати тела

сенките дишат
с очите ни

изтриваме града
от лицето си

 

кръговрат

ръцете са корени
в които се разлага
кръвта ми
по всички посоки в небето

звездите се раждат
като богове
и очите са облаци
разделящи вярата
от погледа на сътворението

земята спира да се върти
когато си спомня

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019 

Comments

comments