Надежда Тошкова – Белег

Поезията е белег, който сами дълбаем върху душите си, за да се чуем истински. Когато теб те няма, остават само думите, с които пак да те създам. И да напиша себе си. В тебе. Представяме ви най-новите стихове на Надежда Тошкова, оставящи белези в сърцето на септември.

Ива Спиридонова

 

*
Насаме.
Заради онези сълзи,
дълго стържещи горчивината.

Намериха дъното ти.

Насаме, насаме.
Далеч от непоносимата тълпа,
чуждите погледи, въпросите им.
Израженията, израженията…
Протяганията към теб,
когато те няма.
Защото те няма.
Всичко е късно, нищо е навреме.
Самотата е глуха приятелка,
затова единствено вярна.

Насаме, насаме, насаме.
Тичай, скрий се, изчезни.
Потъни в тъмнината,
в нея има близост.
Истинска, дълбока, неосъждаща –
колкото да се сринеш
до спокойствие.

Близостта
на свободното отчаяние.
Нея търсиш в хората.

Пътят към себе си.

 

*
Всяка моя гримаса,
усмивка,
поглед
останаха затворници
в огледалото на очите ти.

Безизразно е лицето, откакто си отиде.
Поезията е маска
на празнотата.

 

*
Всяка любов е истинска,
докато вярваме в нея.

 

*
Поезията е белег,
който говори,
когато всичко друго
мълчи.

Колко ранени
трябва да бъдем,
за да чуем
себе си?

 

*
Все още
не познавам думите,
които да отнемат
тежестта
на белия ми лист.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019 

Comments

comments