Корабите на думите потъват в тъмното море на света, но удавниците сме ние, посоката е само надолу и пътят е единствено отвъд – „към Теб“: в най-новите стихове на редактора и водещ на четенията на Нова асоциална поезия – Ива Спиридонова.
ПОСОКИТЕ И ПЪТЯТ
*
животът е посоката
в кръвта ми
винаги през сърцето
никога покрай теб
*
крачките губят посоки
пътят – никога своята
сърцето ти
е моя дестинация
*
посоките пречупват светлината
но пътят ѝ – един и същ
от изгрева до залеза
към тебе
ТИ
(който не съществуваш)
да посегнеш към чашата с вино
която отсъства от масата
да я блъснеш и счупиш
да порежеш сърцето си
дълбоко до самата
смърт
(кръвта да има вкус на вино)
да продължиш да вярваш сляпо
че чашата живот е там
*
хартиените кораби
на думите потъват
а ние още се надяваме
на тях да прекосим
потопа от мълчание
*
стиховете ми нямат име
защото откраднаха
твоето
*
заспивам плахо като птица
на крехкия клон
на съня ти
крилете ти почиват
до другото небе
НОЩ
любов е твоя поглед
сред миглите на утро
сгушено в косите ми
МИТОЛОГИЯ
преместих лабиринтите от рани
от тялото от кожата
в сърцето си
сега отглеждам Минотавър
и боядисвам белезите
в кърваво
принасям в жертва седем
живота неживени
и изгубени
кръщавам с имена пътеките
неводещи предателски
до никъде
провалям се в забраната си
упорито да те търся
в себе си
докато някога не дойдеш
отново да оставиш
белези
в които да намерим пътя си
през тялото напряко
до сърцето
ЖИТИЕ
Мълчалива икона съм, тайнопис по олтара, вграден в стените на сърцето ти. Светена вода, когато си жаден за чудо. Свещ на праведен и покаяние на грешник. И върху мен е стигмата на всичките ти рани. Извършвам тайнството на всяко твое възкресение. Страданието в мене е цената на душата ти.
В теб съществувам като вяра. Живея истински пожертвана. И съм всяка твоя молитва за щастие. Чуваш ли ме, когато отричаш гласа ми? Виждаш ли ме, когато ме криеш от себе си?
Спасението е любов.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019
