Мирослава Панайотова – Слънцето прободе земята

Представяме ви дебютната публикация на Мирослава Панайотова на септемврийските постдекадентски страници на списание „Нова асоциална поезия“. Авторката споделя за себе си следното: „Родена съм на 10 октомври 1955 г. в гр. Първомай. Завършила съм българска филология и преквалификация по английски език в ПУ „П. Хилендарски”. Публикувала съм стихове, разкази, приказки, афоризми, есета, критика, преводи и журналистически материали в периодичния печат и в сборници. Издала съм следните книги със стихове: „Нюанси”, 1994 г., „Бог на сетивата”, 2005 г. /чете се в Гугъл/, „Стомна”, 2014 г., „Шепот на листа”, 2017 г., авторски брой № 39 на международното списание „Содружество”, 2017 г., „Чувството зелено”, 2018 г., електронната книга „Старите неща”, 2018 г., както и две книги с художествена проза „Край, а после начало”, 2018 г., и „Пътеката на любовта”, 2018 г. и една електронна книга с афоризми „Закони на общуването”. Член съм на Съюза на независимите български писатели и на Международната асоциация на независимите писатели „Содружество”.“

 

*
Полегнаха птиците върху залеза.
Изтегна се върху дървото слънчевия лъч.
Разнесе се ухание
от разораната земя накрай града.
Розите постигнаха тъгата
в прелест неподвижна.
Слънцето прободе земята.
Почувствах, че я заболя гърба.
Изрови се съмнението като червей,
запълзя по листа,
питайки ме
за успокоението,
което аз понесох с длани,
положих го върху реката.

 

*
изтръгва се денят от тъмнината
и с блясъка залива
скараните вещи през нощта

изтяга се неправилно на пода
и в пръчките на стола се опира

прегръща на килима шарките разбудени
и плъзва своята усмивка
в чашата за чай
подвежда кривите пътеки към шосето
и там застава победоносно
взрян в елите
пронизва лъскави коли и прашни
задява ветровете

а после той разходка прави по брега
шепти с морето
ухажва гларуса
по миди стъпва безнаказано
любува се на формите
чертите
изобилието

денят
подобен на дете

 

*
момичето погледна към небето

разбра че ще вали
взе чадър със себе си
заключи
по улиците се забърза

когато стигна там
поспря
преди да позвъни
отвори чантата
огледа се
оправи си косата

вън заваля

когато той излезе
по-мокро бе лицето ѝ
от улиците и дърветата

усмивката в ръцете му
за нея бе
по пръстите полази
в косата ѝ поникна

не бива да стоиш сама –
ѝ каза –
и в стъпките си да се вслушваш

градът отвън трептеше в светлини

 

*
Всички ние
бягаме от истината,
а тя идва
и на масата ни сяда,
за да не бъде забелязана
от никого,
освен като атракция.

 

*
Страхливият невинаги е на опашката.
На първите редици често тракат зъбите му.
Но тези покрай него, разбира се,
не чуват нищо,
ако по нещо с него си приличат.
Където и да се намира той,
една усмивка има и религия:
Не можеш да се бориш с всичко.
Страхливият е философ.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019

Comments

comments