Гергана Георгиева – Драматургията е съвършена

В непосилната лекота на времето драматургията е съвършена. Май изгаря всеки тръгнал за прегръдка и ще бъде септември отвъд тихата логорея на сърцето – в чудесната поезия на Гергана Георгиева и най-новата ѝ публикация на апокалиптичните страници на нашето електронно списание.

 

*
Писмото което така и не написах
би отнело меланхолията
навярно
за какво като
сега и птиците не могат да те стигнат
виждам ги
в едно бездомно утро
изпънати строени в знака V
победоносно да летят назад
преминават смешните отрязъци
време
трептят над теб
докато се изправяш и вдигаш длан
да скриеш слънцето сякаш
отдаваш чест.

 

*
Все някога слънцето ще се умори
сълзите му ще стихнат
дъждът ще спре
май ще се усмихне дъхав
житата ще са наедрели вече
от жълтата тъга и самотата
да изгаря всеки
тръгнал за прегръдка.

 

Проклятието на надуваемия живот

Лагерите на мисълта осъмват 
с пречупени дихания по оградите 
всеки опит за бягство 
прегръща сянката си.

 

*
Лекотата на времето тихо наслагва тъга
подчинява твърдостта
заобля форми
както водата неподвижните камъни
пясъчните пластове избледняват
онези, които преминаха отвъд реката
започват да губят очертания
с усилие възстановявам тембъра, походката, топлината в очите и дланите
нито един красив жест на залеза не може да извади непринудения пенлив смях
знам че разпадът се случва
извивките стават все по- малко гъвкави
счупвам се
в бялото на топка божур.

 

Драматургията е съвършена

моля те,
преди края
преди шумотевицата с хлипове, почести
ела до последния ред
в полумрака на далекогледите
всичко отпред е заето
резервирано преди да се родя
от гълтачите на победи
съревнователи отличници
дошли с бляскави кошници
вместо с венци
ела да довършим
насрещното
челно
мълчание на поета
извън играта.

 

*
В онези безкрайни точици време
с отблясъци на синьо безбрежие
бавно прокарвахме пръсти
рисувахме голотата
обвита в лека протяжност
колкото да осоли смеха ни
и да разплете вълните
притихнали след прибоя
никой от нас не усети
как останахме хиляди
морски години
в шепота на раковина.

 

Тихата логорея на сърцето

олющеният ням фар
самотно намига на мрака
обгръща с мъждукаща светлина
чезнещия
да намери пътя.

 

*
В точката на пречупване
в пълния отстъп
Хефест изведнъж идва от нищото
издухва абстрактното около пещта
подготвя клада за желязото
1500 градуса
отливането е жежко
закалява издължената глава така че
с един замах да отмества
сакатата вечност на камъка
после присвива потни очи
през върховете синкави езичета
гледа отстъпа ти от Бога
и се отдалечава.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019

Comments

comments