Рени Васева – Вратата

Женихите ще погребат Итака, но през морето пътува Мария и спасява удавници. Цигарите ни са светулки, а думите – гълъби, които знаят как да умират и да летят. Продължаваме отвъд Вратата на Крилете на желанието на електронно списание „Нова асоциална поезия“ с най-новата публикация на Рени Васева.

 

Одисей

На Одисей в очите
е мъгливо.
Итака е отнета 
и забравена,
женихите я поделиха,
насилиха лицето й,
изядоха, изпиха
бъчвите със мед и вино.
На Одисей в очите
е мъгливо.
Привиждат му се
други светове
и други острови сънува.
Животът му пътува
все от бряг до бряг.
Косите оредяха, 
зъбите опадаха…
Жените и магьосниците
уж го приласкаваха,
но то си беше
все цена на нещо.
Сърцето опустяваше
без бряг, без остров,
който да кърви,
когато го напускаш.
На Одисей в очите
е мъгливо.
И ето, че за първи път
той няма да помисли
прозорливо,
а уморен, 
ще си намери остров.
Но няма да е никога Итака,
потънала сред сенки
и във мрак,
орисана 
на безнадеждно чакане.
Женихите ще погребат 
Итака…

 

Сътворение

Хващам ръката ти и се учим да пишем.
Буква по буква оставяме своите думи
като графити по кроткия пясък,
дето поема петите ни в себе си,
по вълните, изхвърлили яростно семето
на своята нощна възбуда,
по островчето отсреща,
което се чувства изпъдено,
по белите мидички, все по- горещи
от толкова обич.
Разказваме своите думи на лодките,
приютени в прегръдка от кея,
на мрежите, полегнали върху водата,
на немите риби, които сричат наум
и се крият в дълбокото
от студената ласка на вятъра.
На медузите с парещи пръстчета-
подводни луни,
на онези скали в хоризонта,
до които се стига само в спомена.
На тревожните гларуси,
неспиращи да дърпат небето
надолу – късче по късче –
и да го давят в солената, тежка вода.
На фара, който продължава
да мига във вечността,
за да не заспим…
Вече мога да пусна ръката ти.
Сътворението е наше.
Сега можем да съгрешим.

 

Мария

През морето пътува Мария,
спасява удавници.
Приютява ги до сърцето си,
прощава обидата към смъртта,
плете им венец от водорасли и пяна.
Моряците пазят иконата стара,
с пръсти на възли се кръстят пред нея.
А Мария щастливо се смее,
но не поглежда небето,
дето нощем присветва
звездата на новороденото.
През морето пътува Мария,
опитомява диви сърца,
измъква от ада поредните грешници,
ръцете й нежни изправят платна.
На езика й лепне соленото
на едно далечно разпятие.
През морето пътува Мария
и търси остров за своите бури…
Предстои ѝ непорочно зачатие.

 

*
Моите думи
са гълъби –
упорити, наивни,
досадни.
Само прелитат
насам- натам
и са винаги гладни.
Разхождат се свойски
по асфалта,
пресичат
на червен светофар,
кълват
гумите на колите.
Слънцето живее
в очите им.
Накрая безпаметно
слизат на магистралата,
макар че там
със сигурност
ще ги смажат.

 

Загубвахме очите си
във тъмното,
срамувахме се в гънките
на нощните чаршафи,
надиплени между панелите
във тясното пространство
на малката квартална уличка.
Протягах длан
и можех да ги пипна.
Сатенената мекота
погали пръстите ми
и ме прегърна…
С една изгубена светулка
на терасата –
твоята цигара,
искам да осъмна.

 

Вратата

Изронена от времето,
входната врата примамваше
такива като мене.
Влагата я беше нацелувала
и по лицето ѝ стояха
мокрите следи
от нейните зловонни устни,
разцъфваха болезнените
херпеси на лишеи и мъхове,
сълзеше гной – златиста, есенна.
Вратата стенеше
под напора на вятъра,
поскръцваше 
с тревожната му песен.
Побутнах я
и влязох твърде лесно,
а стъпките отекнаха
зад нежния ѝ гръб.
Не бяха само моите в екота.
И странно. Гърбът стоеше беззащитен,
все още неповярвал, че е сам,
все още боядисан във зелено,
все още някак млад и… оцелял.
Облегнах се на чуждата врата
и изненадано си пожелах
от утре аз да я отварям и затварям.
За пръв път не изпитвах страх…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019

Comments

comments