Божидар Пангелов – Август

Писането на Божидар Пангелов е елегантно великолепие. Чувството се завихря по спиралата на сетивата и разбива стъклата на прозореца – да се гмурне в синьото оттатък, живота ни.

Марин Маринов

 

Август

Само това остана.
Прахта на думи.
Ронливият август.
Сълзите.
Розата между листите.
И животът ми,

който не прочете.

 

Огньове

Разтварят се в мъглата домовете
подобно скръб на фигури
с очи, разтворени към морска шир.
Изронват се стени, до тази вечер
стенещи от якост.
Кой вика там?
Кой огън пали на брега?
Умираха веслата от потта.
Платната се накъсаха от ветрове
(насрещни).
Донесоха ли абанос и свила,
смирна и смарагди от Лепанто?
Останаха със морска прах,
с мазоли,
със скръб, подобно котва.
На вити, леконоги каравели
капитани викат на брега безлюден
и палят
Богоявленски жертвени огньове.

 

калиграфия

между пръстите ми се стичат
листенца на виолетова орхидея
капки кръв
калиграфия на неизписан йероглиф за
диамант в косите ти

 

*
и плитки са на любовта
копринените хоризонти
ударени с крило
на розово фламинго
и плевелите са с дълбоки
корени
засмукали вода
от тайни кладенци
небрежен беше вятърът
понесъл в шепи
нежно
всякакви видения на
цвят
сега е времето на пясъка
пресякъл живата река
и вее вятър от
Сахара

 

дъх

далече на изток е морето – черно
като крило на гарван – косата ти
шуми във морски охлюви – бездомно
птица си
говори с хиляди гласове – разпиляно
в планината са пречупени скалите
и търсят
дъх

 

Алжир

Тя е изискана…
Когато минава
се олюляват дърветата.
Отминава.
Не оставя дори трапчинка
от бузата си.
Понякога спира
( навярно случайно).
И дори си повдига ръката
(да целуна…)
Потрепервам.
Сигурно е от лятото,
тъй горещо в Алжир.
Там цветовете се сливат
чак до кафяво
и се извиват дъгите на
Арка.

Отминава…
И се търкулва
лятото по върховете си.

 

Със цялата тъга на чужденеца

/“Ти ще ми подариш един Париж
със цялата тъга на чужденеца“
Ваня Константинова/

Той търси работа,
а няма риза,
Роза,
и очакване дори във джоба.
Дали понякога не се привежда
да погледне как минава бавно Сена?
Дали е хладно
(тази мисъл е на автора)?
Във този цирк проблясват само
сините отблясъци на ножовете
(които вчера са заложени).
Това е френски филм.

Париж е малко
за една тъга
и нищо.

Пред ръката ти.

 

Омъжи се за мен

Ще отронваш ли с мене,
моя възлюбена,
късче по късче ладду.*
Сънят ми не ме спохожда,
леглото ми е делено,
сърцето – сухо,
огън ме гложди.
Ще съжаляваш,
моя възлюбена,
ако го вкусиш –
отвън е сладко,
отвътре – горчиво.
Дваж пъти повече,
моя възлюбена,
сълзи ще лееш,
ако отминеш презрително.
Във гърдите си
диамант от змия нося,
косъм от лъв на китката си,
богатство на брахмин
в главата си.
Ще ги вземе ли някой дарени,
освен смъртта ми?

Ах, моя възлюбена,
омъжи се за мене.

*кръгъл сиропиран сладкиш от нахутeно брашно (Индия)

 

лицата

луната – тънък палимпсест
на който зеленият вятър изписва
с алени букви
със въглен
искрящи коне от Сиера Морена
от Рила
тихо тече Гуадалкивир
тихо и Дунав
в облаци всичко се връща
и затулва лицата

 

Понякога

Понякога усещам твоя дъх.
И в мен нахлуват
пролет и цветя, и птици.
И слънцето е някак си
по-слънчево
– розовият храст,
под който във дъжда
се скрихме бързо.

А всъщност беше сън,
в неказаната нощ,
изпълнена с деца
и със прохлипванията
на птици.

И повече на тази улица
не ще припламват нощните
фенери
– загадъчните сенки на квадратчета.
Ще бъде светлина
под мощните прожектори –
реалност.

 

Мълчание

 

/“Дори мълчанието вече не е твое

тук, дето воденичните камъни са спрени.“

Г. Сеферис /

да има някакво значение
това което ти разказвам
когато този свят
е гънка
на среднощната ти риза
и моят глас тъй глух
и празен
изписвам дълги редове
с думите които не познавам
и после
всичко се
изтрива

 

*
И така е животът, Емил
Старицата има кръгла шапчица
(на цветя) и най-милата усмивка.
Палтото е с кожена яка,
изкуствена, разбира се.
Обувки от сняг.
Движи се някак залисано,
търси
в безлюдни коридори
касата
( да си плати миналото).
Да, скъпи Ажар.*
И така играта
приключва.

* псевдоним на Ромен Гари

 

под земята

пръстите на момичето

(в метрото)
обгръщат страница

листа и листи

търси звездите

 

още един последен танц

чадър
чадърите
червени зелени в слънце в небе
двама
двамата под изящния дъжд

танцува

 

…(някъде)

някъде
на скала нависнала
над морето
над залеза
изгрява арка
пътека няма
и странно е
какво прави
човекът
от дъжд изкован
на миг
разстояние
от дланите голи
отлитат през арката
тънките птици
души на починалите
разстилат пътека
на новото слънце

 

завръщане

поваля ме
умора
от дългите превъплъщения
тъй странни за човека
сега е
мощното усещане
на кроткото дърво
сред езера
(и светлинки)
и дългото лице
с мека пеперуда
и град
все тъй високо

 

Гласовете

Събирам очи. Изгорени.
От минало лято.
Ръце отсечени.
От прилив на пясък.
Отражения на несъбрана вода.
Ловецо на цветя…
О, пристани!
О, мореходи!
Ветрове във платната на белите кораби.
Високи криле.
Погълна ви зноят на август.

Но днес е септември и овалната есен.
И гласовете ви чувам…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019

Comments

comments