Ружа Матеева – Отвъд това

„Обичах до смърт и смъртта дойде, отказах да се прераждам“, но винаги сме отвъд себе си и това – там, където е любов. Представяме ви най-новите, непубликувани, експлозивно яростни като взрив, който е сърце и дълбоки като небе, което е мълчание, стихове на редактора на списание „Нова асоциална поезия“ – Ружа Матеева.

 

откъртиха се
сивите облаци –
престарели графити
на стената на любовта
отдолу остана
чиста мазилка
от която
се ослепява

 

приличам
на проядена от дървояди
рамка на картина
облизваш цветното
където ме няма

 

в слънчевия сплит
на съседната галактика
готвя вечеря за двама
сърцата ни са стиропорени
ставите ни се късат
не създавай свят
където
съм твоя

 

дишането ми скърца
по скалпа на желанието
стъпка напред
и съм камък в морето
гларусите
си отиват
завинаги

 

погледът ми лежи
на върха на езика
миришеш на книги
дим и мълчание
любовта ми танцува
само между зъбите ти

 

пръстите ми са влажни
от липсата на допир
пиша и не разбирам
чета и оставам
като капка смола
от обратната страна
на лицето ти

 

някаква музика
пълзи по бедрата ми
завивам се с теб
слушам те в себе си
нотите са зърнисти
и млечни

 

пречим си
защото сме еднакви
помним стихове
не помним живота
самотата е кадър
от семейна драма
нищо никога
не се
променя

 

изпращам те
любовта е разлика
сборът е нерешена задача
някъде отгоре
ставам мелодия
пушек
и утеха

 

ехото е в дърветата
на една струна разстояние
викът ми е погълнал
цялата измислена вселена
тръгни си
като пораснало дете
но дотогава ме обичай
жива

 

такава лудост
е всичко
дъщеря ми е дивата жена
на пинколаестес
обичах до смърт
и смъртта дойде
отказах да се прераждам
небето и земята са едно
в очите ти

 

от никого не искам нищо
мълчанието ми прилича
на копнеж
а е каменна песен
древна молитва
преразказана приказка
чува я само Бог
когато
сме едно

 

отиди при тях
няма да сложа
корда да те препъне
нито мисъл
нито сълза
таркан звучи
като мръсна вода
след основен ремонт
в сърцето ти ръждясва
морето

 

линията на живота
не съществува
времето се раздира
по скритите шевове
затова си тук
с черни дънки
и кожено яке през зимата
излизам от теб
слънцето прогаря дупка
право в челото ми

 

оставете ме да обичам
просто и чисто
наивно
и не на сън
на сън не
с порите на тишината
с изравняването на думите
неприлично отвън
отвътре –
всичко което
съм

 

снощните ти ръце
по клавишите на ребрата ми
пръстите ти – тънки но здрави
точно днес
забравяш музиката
куфара си
жените
обръщаш ме с гръб
за да не гледам края ти
защото усещаш в него
истинската си
смърт

 

не разбирам нито едно
човешко отчаяние
всички са еднакви
всички са допотопни белези
от инстинкта за оцеляване
знам че когато
се откажа от себе си
Боже
ще ме върнеш
на любовта

 

искам да се отуча да говоря
да се върна
в бебешкото несъгласие
с раждането
да съм топла като матка
тиха
пресята през стоте сита
на гнева
чак тогава
ще съм единственото ти
момиче

 

никога не съм там
където се събуждаш
сянката ми
бди над мен
затваря ме в нощта
на сънищата
но не ми е тъжно
не ми е пусто
светът е диня
в устата на зимата

 

градът е с ларингит
кашля и се задушава
в сърцето на юли
когато оздравя
хората се разболяха
мислите ми пият
антихистамини
но асфиксията е паразит
по душата

 

призраците имат първи букви
научих се да чета
докато ги опознавах
не ставай един от тях
запази две места
на третия ред
в чакалнята на рая
и дръж здраво
ръката ми

 

отвъд това
което ме чака
потъвам в устните ти
не виждам смъртта си
засипвам пътеките
с бели цветове
душата ми е експлозия
от твоето лято
и моята зима
по средата е пропастта
на тялото

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019

Comments

comments