Живка Свещарова – Светът ми се разпада

Светът се разпада, докато гравитацията ни натиска. Времето ни носи необяснима тъга и чувство на обреченост. Пътуваме в океан без пристан в новите стихове на Живка Свещарова. 

Александър Арнаудов 

 

Без пристан

Светът ми се разпада,
какво се случи,
някой ме погледна
PUT_CHARACс подозрение
или сама предадох
PUT_CHARACсебе си.
Ето ръката ми, вземи я,
PUT_CHARACaaaaизтегли ме,
и без това съм винаги
PUT_CHARACaaaaдо теб –
и когато
гравитацията ни притиска,
принуждавайки ме да пълзя,
и когато се понасям като облак
в съновидения и спомени.

Светът ми вече се превърна
PUT_CHARACaaaaв руини,
но аз се радвам,
PUT_CHARACaче отново
ръцете ни ще се вплетат,
и моето отплуване ще е
едно начало.
Повярвай в моята молба,
PUT_CHARACaaaaвземи ме,
или сама
към теб ще тръгна.

… Страхът
се подчинява на умората
и тя го трансформира
PUT_CHARACaв странна дързост.
Какво спокойствие,
каква решимост
и за риск, и за упование.
Отпускам се върху вълните
на един ефирен океан,
и те ме носят …

О, нека пътят ми да е безкраен,
приземяването е борба
PUT_CHARACaaaaбез изход,
вкопчване във кръговрата
на ново повторение.
Всеки пристан
PUT_CHARACaaaaе страдание.
Затварям очите си –
сънят не идва,
винаги съм будна,
със всеобхващащ поглед
пътувам без умора
и закъснелия ти отклик
PUT_CHARACaaaaсе оттегля,
защото знае –
не търся, нито искам вече
закрила или обич.

Пътувам в океан,
в безбрежен океан
PUT_CHARACaaaaбез пристан.

 

Необяснима тъга
и чувство на обреченост
странна вглъбеност
в погледа на младенец
които с времето избухнаха
в непримиримост
и съдбовен сблъсък
с изначалната
PUT_Cсъс чуждата вина.

Той беше първородният
върху него се изля
пороя на възмездието
прекърши младите филизи
на посаденото дръвче
отровно жило
се вряза в корените
и прикова
PUT_Cв жестоко-тясна рамка
разгънатия волен дух.

Страшните
PUT_Cнедоизречени въпроси
останаха без отговор,
но за него бяха отредени
PUT_Cдаровете
до които го преведе
през изстрадано познание
през обич и закрила
PUT_Cна всичко живо –
от крехкото обидено дете
до цветето, изтръпнало
PUT_Cпред блясъка на острието
жестокото проклятие.

 

Позволи ми да пристъпя
в хладната ти непрогледност
без следи и знаци, черна.
Нека да открия
PUT_Cизворът с кристални струи,
сътворил от звуците им музика,
която те облива, но душата ти
PUT_Caaaaостава недокосната
и ти я отминаваш,
както странник непознат
се отминава – без внимание, без грижа
по пътя му непредвидим.

Как би могъл да ме приемеш,
когато погледът ти даже
PUT_aaaaCи от теб самия бяга,
и защо ще търси близост оня,
който от себе си страни?

Не зная. Не зная кой си ти,
но звуците, пробили тишината,
в сърцето ми полагат
PUT_Cстръкчета изсъхнала трева,
напомнящи зовът на птица
и слепият ѝ порив към гнездо.

 

ВОДАТА

Стенания в зимната нощ
безпомощност
неразбиране
и неподадена ръка.
В чайника затворена
на кладата изгаря
PUT_Cжива
Водата.
PUT_CНо не умира.

Щом огънят отново я опари
агонията продължава
но смъртта почтително
PUT_aaaaCѝ дава път
за да пребъде
в пламъците
във студа
PUT_aaaaCи превръщенията –
неразгадана, вечна
самата жрица на живота.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019

Comments

comments