Смъртта е вреден навик, който забравяме и ангели гнездят в очите ни. Дните изтичат като кръв, докато измиваме светлината от гледката, прегърнали дъното, където самотата не съществува. Представяме ви новите стихове на редактора и водещ на четенията на Нова асоциална поезия – Александър Арнаудов.
*
ръцете ми падат
като крилата на птица
откъснати от небето
за да прегърнат дъното
където самотата
не съществува
*
дните са вятър
небето е грешна посока
висим като крила на птица
през процепа на клетка
в която крием света
лошо време
вечността
е всяка минута
времето се разтваря
в бурята
дом е само сърцето
в него сме спомени
от второто пришествие
градът
между уличните лампи
измиваме светлината от гледката
и се завръщаме
в обвивката на времето
до следващото начало
на света
птица
родих се на небето
а то е мъртво
пада в себе си
и не стига земята
градовете в които
не се връщаме
вече нямат имена
дните изтичат като кръв
от очите на сърна
забравят живота и
продължават надолу
в небето
под краката на тези
които вървят към края
и утрото протяга ръце
сънят става мъгла
градът става рана
времето става нож
а сърцето белег
който не си отива
отваряш очи в тъмното
и разбираш че си слънце
излизам от кожата си
и ставам семейство
в което никой не се ражда
и затова се обичаме
в нищото
където се родих
тъмнината идва на вълни
и сънуваме удавници
старецът в планината повтаря –
смъртта има много лица
никой няма да помни
кога е дошъл
или как си отива
залеза
кинокадър
нищо повече
не събира
цялата вечност на света
от очите ти
тишината ни дава имена
гаснещото слънце
пада от небето
и се събира в ръцете ни
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019
