Маргарита Черникова – Едновременно

Строим времето като Вавилонска кула към небето, но часовникът сме само ние, а точният час е винаги вчера. Вечността е крехка като трилистна детелина и невидима като четвъртото листо отрязано с нож от сърцето ни в най-новите стихове на Маргарита Черникова.

 

Нека говорят

Всеки камък е свидетел
на жестокостта на ветровете
на тишината във небето
на морската утроба когато ражда
на труда на хората
по хълма и във долината
на моето сърце
което бавно се втвърдява
отвън навътре
губи еластичната си нишка
възлиза слиза
и ридае скришом.
Всяка тръпка вече е по-кратка
и всеки порив е излишен.
Аз нося толкова свидетели
в ума
в кръвта
и в пяната на дробовете си
днес нека да говорят!

 

O, tempora, o, mores!

В нашето време
някак всичко вършим
едновременно.
Пишем когато падаме
и когато си отиваме.
От някого.
Не успяваме да
се прехласваме
по устни и две хубави очи.
Какви красиви тапети
зад канапето!
Горчи.
Падаме
във всички посоки,
надясно и настрани.
Съседите правят ремонт.
Пегасът не е кон.
„И утре знам, ще тропаш пак!
Ще тропам, каза Финли.“
А Джени още потреперва
в оная ръж от вчера.
Часовниците тракат
едновременно
и ръсят пясък
върху времето.
Едно абстрактно
изпражнение,
навярно е от крава,
виси в галерията Прадо
до муцуната на куче.
В нашето щастливо време
каквото писано е
ще се случи.
Едновременно!

 

Четирилистна детелина

Ще мога ли да изправя всички криви пътеки
и да подредя имената на улиците по азбучен ред
да арестувам дните с лице към стената и
да ги завържа със свински опашки
от страх че ще напуснат паметта ми
ще успея ли да обядвам със всички беди
които ме посещават като скъпи гости без причина
докато целият свят търси опора в мен
още преди да забравя собственото си име
да приключа с точка добавяйки лист
на крехката си и трилика детелина?

 

Пролетно

През пролетните нощи
оживяват
камъкът,
хартията
и ножиците.
Камъкът тежи от страници,
в които нищо не помръдва
и не се случва,
поетите са обезсилени.
Хартията пищи от
възкръсналото цвилене
на лузъри, подушили
размразена пръст
в мирна земя
орана през есента.
Ножиците тракат
нетърпеливи да срежат
жилавия възел на бездарието
и да го освободят.
Пролетно е.

 

Исках

Някой някъде бърза
да построи времето,
да го направи удобно.
Но мигове не пристигат,
дъхът не им стига.
Небето се е разкрачило
и прибира всички,
товари и граби
така неприлично!
Гори! Времето гори.
Питаш ме кой ден сме.
Вчера сме. Днес гори!
Жива съм, а няма време!
Исках да го направя
уютно за нас.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019

Comments

comments