Райна Вакова – Времето, което ни разделя

Времето, което ни разделя, няма имена и използва нашите. Сърцето ни е мистичен дим, който като змия гони таралежа на надеждата и изчезва безследно в небето. С радост ви представяме най-новите стихове на един от най-интересните, своеобразни и талантливи автори на Нова асоциална поезия – Райна Вакова от гр. Плевен.

 

*
То няма име –
времето,
което ни разделя.
Прилича на узряващо
желание,
дори когато
аз и ти сме заедно,
не спира.
Аз подозирам,
че една цигулка
ще се опита
да пренесе над бездната
бъдещето
на липите.

 

*
Подпалихме нелепата поезия.
Мистичен дим
като змия,
която гони таралежа.

 

*
Смъртта е
с неудобни обувки,
видялa гъделче в очите ми,
стъпва бавно и предпазливо,
с ченгел се опитва
да вади
най-непризнатите думи
за стих,
които ще чете
единствено тревата,
когато е небето ми.
И вечността сега е
предварителна.

 

*
Прощавам си,
че разсипах морето
извън бреговете
на очите ти,
че всяка крачка
се кълнеше
в правилни координати
и пак не спря
да се върти земята,
когато вече
не й доверявах тайни
за розите,
които се оглеждат
в наръбената сянка
на бодлите.
Прощавам си
прозявката на мим
докато си играехме на блато
и възрастта,
която не личи,
загубена със личната ми карта.
Прощавам си
утихналата лудост
в тремора гальовен
на ръцете ти
докато ме кръщаваш.
Готова и с прическа
на послушница,
в триъгълника на смъртта-
аз, ти и сънят.

 

*
Докосвам с цялата си нежност
гроздовете на неукротимата акация.
Къдрици, медено разтворени…
Навярно слънчевата флейта
е омагьосала пчелите
с магия споделеност.
Размазаха се всичките черти,
които не прекрачвам,
а страстите Христови
ме болят.

 

*
Когато се боеше от промяна
и сложи точка,
не разбра
как точката порасна в тъмнина.
Тя движеше вълните и морето,
тя движеше онази слепота
на всички изоставени пространства,
страха на неродените цветя.
И беше крайна крайната тъга
и само с теб душата беше бедна.
Дори и Тъмнината си намери Мрак –
перфектният любовник.

 

*
Солта може без хляб.
Виното – без устни…
Само аз не мога без теб.
А ти вървиш
през сълзите ми
с чадър…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019

Comments

comments