Петър Канев – Тракийско

Предлагаме ви петърканевски хардкор от 1992 и 2019-та година, откъс от авторската му антология “Малки ръчички”, чиято премиера напълни софийския клуб MAZE през миналия месец и се превърна в ъндърграунд събитието на сезона, което дълго ще се помни – със специалното участие на някои от живите представители на алтерантивната сцена у нас и Радосвета Кръстанова в ролята на вечната женственост на Владимир Соловьов / Васил Прасков.

 

ТРАКИЙСКО

Аз съм от древнотракийски род – кански.
Селото на баща ми е построено върху двеста и три тракийски могили.
Всичките ми роднини са арийци
Брахмани, Одриски царе и чорбаджии
И завеждащи оперативни звена
В Шесто.
Със сини очи и златни къдри.
Само че няма да стана херой
Няма да се метна сам върху копията
Няма да отида при Залмоксис
Не искам да изгорят жена ми с мен жива
След смъртта ми
Не понасям мутрите от рода Котис.
Достатъчна ми е котката ми от Трявна.
И искам и тя да ме надживее.
Живея в апартамента на първия доктор
от Ески Заара и капелмайстор за
Парадите на шести май
на Фердинад Сакскобурггота,
Но в Ески Заара не можаха да вдигнат въстание
И гените ми предпочетоха рода на майка ми
Проклетите чернички трибали, при които
И гарга даже не каца.
Не съм рус и синеок –
Не ариите, а злобните селски сиромаси
Живите дяволи
В мен станаха доминантните.
Но и от Могиланската могила
харесвам само Бендида
Обичам да си играя с нея
В горите
По тялото на дракона Хемус
Титан, убит от Аполон,
Върху трупа му
Са застреляли Ботев,
Защото и във Враца нищо не вдигнаха –
Провалиха дори и бунта на Горуня,
И се върнах сам на село.
Така и си останах див селянин
От гората
От махала само с две къщи
Останах си при патките
Да ям гъби.
Пия горчива.
Специалист съм по вината.
Сигурно е от тракийската ми кръв.
Универсален винопоемател съм –
Само да ви потрябва някой бес
Да ви поеме вината – Ето ме
Да поемам вина – винаги съм насреща
Харесва ми как вакханките са го разкъсали Орфей жив на части
Само главата му останала да плува в Арда
И все още да пее оттам
песен – за болестта
на Руфинка.
Но нямам кръвта му.
Нямам негови гени.
Значи има някакъв шанс
да изкарам Евридика
от Дяволското гърло
Жива.

 

ЕОЛ

Как да се измъкна
от предградието на смъртта ти,
Мой Спасителю?
Как да преплувам океаните
на любовта ти
с моя спукан пояс?
Помогни ми да обичам
разумно
кукумявката,
помогни ми да целуна вятъра –
песента на тръбата на 7-те –
да потъна като камък
в родопските склонове,
да заглъхна като лирата,
помогни ми да стана
макове семе.
Калта ти потъна в тинята
и само две твои думи
останаха провесени
на врата ми.
Но чух как радостно лази червеят,
как скърцат в нощта щурците
– и отлетях оттук завинаги
с вик на радостно-ранена птица.
О, значи ли, че и аз съм
Богът на вятъра?
Всички клони са откършени.
Всички листа са отнесени.
Останаха ни само… Тръни. Тръни. Тръни.

 

ВИКТОР РУМЕНОВ АНТОНОВ – ДУХ

В стъклената планина
ти скри последния мой
дракон, а аз исках
да отрежа главата му
и да я вържа за опашката ти!

В стъклените сънища
ти затвори моя слънчев супермен,
а аз държах той да излови
всичките бандити
и да ги натъпче в кецовете ти!

В черната дупка
ти вкара последния мой
космически кораб,
а аз исках героите в него да изгорят
като Икар
в нажеженото слънце
и да пратят към теб
последния си,
но слънчев,
лъч!

В стъклените очи на вампирите
ти роди
Хитлер и Сталин,
е аз крещях от болка,
блъскайки се в смърдящите
жълтиш трупове в моргата,
а вън се кискаше виелицата-вещица
и трошеше издраскания от ноктите ѝ прозорец,
за да ме сграбчи в паякообразните
си обятия,
а аз гълтах като луд кислорода,
за да сънувам октоподи,
но кошмарът никога не преставаше,
а прерастваше в голо
вързано на кръста,
жигосана по гърдите и по клитора
момиче,
в минетообразния поглед
на проститутка,
в рани от онанизъм
и реки от сперма,
по устните ми и
на моя празен лист…

В стъклената стена
от скованост и
съешаващи се думи,
в стъклената стена от молекули
и охлюви,
от партитури и динозаври,
от революции и…
всъщност нищо

Там.

По дъното на обществото кокали събираме,
с ябълкови обелки се храним,
като хлебарки раждаме, умираме,
в алуминиеви казани лазим като голи охлюви.
Умееме да мразим и презираме,
умееме и кокала да браним,
като гладни котки, мокри сред марули рохкави
Умееме с помии да се храним
на дъното на обществото,
защото подражаваме на неговия връх –
Цар Плъх!

Там.
Умееме да падаме в лайняните канали.
За бучка захар задника си даваме.
Умееме да бъдем злобно-подли твари.
Умеем ли да бъдем и добри понякога?
Не ровим вдън душите си разкаляни,
не чувстваме небесните шамари –
и подписи от кръв свръхаза ни пресякоха,
Кючеци-ятагани ни разсякоха,
посяха ни в земята като бурени –
разхвърляни, разтурени, изгубени –
почти завинаги,
но пак се раждаме – Защо?
За да изяждаме?

а моят –
моята змия между краката
грухти и плюска
люспите
от ябълка

И влюбен съм в неистово страдание –
да бъда невротик или идиот –
и няма изход сред червясалия плод,
Аз чувствам изблика на жълта лава,
месото на разложената крава –
Човек е бил роден да сътворява.
И всеки сътворява своя сън…
Аз чувствам – Нищото гърми отвън,
защото подражаваме на неговия връх –
Цар Плъх.

Аз мразя всяко възклицание.

ЛУД

Бих плакал за надгробното сияние
за хиляди умрели поколения
и бих целунал устните на Твойта чаша
Аз бих целунал Тебе във устата
ТРИЖДИПРОКЛЕТИ, Господи!

Бих плакал за червата ти извадени!

Със песен:

Бог е ядене,
Да, Бог е ядене.

Зелена Супа!

В главата ми разядена
извадена
гъсеница
лази

Гъсеница лази
по влажни листа
Гъсеница лази
по мойта ръка
и дълга река
от бълбукаща слуз
Гъсеница лази
сред утринен студ
и бавно разбирам,
че вече съм луд,
жалко
луд,
страшно луд
….

и Диско –
– от устните на зимата излизат топли баници

в шест точки
– като три шестици
Шест бемки – като три-пери
Шест динозавъра
в грамадните ти цици
реват сега –
и ти сега
пищи!

Шест нимфомански ерогенни зони
Шест урода по твоите балкони
И ето, че приличаш на жена!
Останаха ли ти петте ти пръста?
Краката ти, ръцете ти, главата?
Или са приковани със пирони?
Или са само ерогенни зони?
Шест.

Нарастват членовете на жребци:
в хормоните – взрив етнографски!…

Жена със посинели глезени:
Устата бълва синкав дим
Отзад – чинията на тоалетна –
червени тухли, подът – син,
очи, захвърлени във кални бездни –
Отзад – филия и бомбета.

Треперят обгорените ръце.
Жена върху чинията на тоалетна.
На пода съска синкав дим.
Вратата скърца.
Ножът светва.
На пода – кърваво сърце
и локви кръв в оранжев дим.

Зърната на гърдите ти набъбват.
Трепери пламналият анус.
Аз ставам, дишам дъх на кърви,
на дезинфекция с урина:
Тя гола е. Устата зина.

В казанчето извира зловещата ѝ рожба….

И колко ли пъти…

Колко ли пъти човек е длъжен да крещи със все сила:
Не искам чашата ти, Господи! Не ти ща горчивата отрова! Върни си я!
Всяка нощ в Гетсиманската градина на сърцето си? И всеки път нагълтва цялата чаша и я пресушава до дъно. И всяка нощ Сънят го целува и го предава на безмилостните вождове на утрото (за 30 сребърни мечти). И всяка сутрин да чувства как бият, съдят, осмиват и разпват духа му, отново и отново във вечната Гетсиманска градина на сърцето – кръв, мъка и отрова, за да натрупа най-добрият му Ученик – Сънят несметни богатства от сребърни мечти.
А кръстът – Кръст е; направен е, предателю, от Огън и Лед: вертикално белият лед на Истината смразява чувствата и страстите ти до припадък, вледенява до безчувствие краката ти; Хоризонтално – червеният огън на лъжата и измислицата, на фалша и фантазията изгаря интелекта и творчеството ти, изсъхват от болка и жар ръцете ти, а главата ти е покрита с трънния венец на мисли и съмнения, жестоко впити във възпаления ти мозък, о ти клетнико, о ти горд щастливецо – Мой Дух!

И всяка вечер изпиваш чашата Му с отрова до дъно.
А Сатаната ми шепти:

„Момче,
сега повърни!“

Стара
} Загора
Нова
27.28.II.1992 г.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019

Comments

comments